Крайстчърч

“Вие за Крайстчърч ли сте?”, пита ме младо момиче в края на осемчасов полет от Банкок до Сидни. Тя е типичен представител на бялата раса и по-точно на онази част, която идва от европейския остров, на който всичко му е на обратно. В първия момент не разбирам какво ме пита, защото не съм чувала името на този град. Разбирам след по-подробно обяснение. Оказва се, че последната спирка на самолета след Сидни е Крайстчърч в Нова Зеландия, а момичето се притеснява да не би да пътува само в самолета още 4 часа…След като разбира, че слизам в Сидни (най-после!), започва да разпитва другите пътници наоколо. Искрено я съжалявам. Не мога да си представя, че бих издържала още 4 часа полет…

“Крайстчърч” ми звучи като “края на света”. Като нещо, което в миналото наричахме със “Занзибар”, преди да знаем, че островът е тузарско място за почивка. Представям си го почти като Марс, като толкова далечна и непозната дестинация, сякаш не може да е част от Земята или поне не в моите представи по онова време.

Малко по-късно ще науча от македонски имигранти в Австралия, изкарали някоя и друга година в Нова Зеландия, че мястото е хубаво, обаче “няма сирене и чушки” или поне не в количеството и на цената, която е свикнала да си позволява нашата балканска душица. Толкоз. После впечатленията от Австралия ме завладяват и забравям за Крайстчърч, за това (по моите усещания) забравено от Бога място и само последвалите там страшни земетресения след години ме подсещат за онова момиче, което пита пътниците в самолета: “Вие за Крайстчърч ли сте?”…

И така до деня на Терора. Клането в Крайстчърч е като мрачен проблясък. Всичко е еднакво близко, навсякъде всичко е едно и също и нищо не е достатъчно далече, когато става дума за Злото. Злото, което е в главите на хората и хората, които са навсякъде. И в най-далечните места по Земята. А понякога – съвсем близо до теб. Няма как да избягаш, дори и на Марс.

Какво значи “Баба яга снесла яйце”

Когато говорим за романа на световноизвестната хърватска писателка Дубравка Угрешич – “Баба Яга снесла яйце” (изд. „Колибри“), първо следва да изясним какво точно означава заглавието. След това много неща ще ни потръгнат по-леко. Та „Баба Яга снелса яйце“ е стара полинезийска поговорка и смисълът й е, че старите жени носят добро. Сега вече сигурно разбирате, че писателката обича своите стари героини, своите Баби Яги, а писател, който обича героите си, ги описва много добре!

Не е лесно да изплуваш на повърхността в океана на световната литература, особено с произход Централна и Източна Европа и още повече с ръбатото име Дубравка Угрешич. Не е лесно, но не е и невъзможно.

„Баба Яга снесла яйце“ съвсем не е претенциозна литература, въпреки че някои критици искат да припишат на авторката и нейното произведение митични свойства. Дубравка Угрешич е един много сладкодумен разказвач, приятен събеседник, който не ви се натрапва, а напротив (и може би точно затова) не ви се иска да прекъснете диалога с него. И заради едно свръхприятно чувство за хумор.

В тази книга се говори доста за България, защото самата писателка има български произход и защото донякъде има автобиографични подробности. Ще видите България в една светлина, в каквато е можело да я види човек тъкмо преди влизането ни в Европейския съюз, т.е. не винаги много лицеприятна, но не и омерзителна, като се има предвид, че я е писал човек „от нашата черга“. Това обаче са подробности, макар и интересни.

След като вече знаете, че книгата е позитивна към старите Баби Яги, разбирай старите (ама много стари) жени, другото важно нещо за вас като читатели е, че тази книга може да ви разплаче…от смях. Това важи особено за втората част на книгата, която разказва за приключенията на Пупа, Беба и Кукла в Карлови Вари. Някои от сцените, като тази за Беба, която си поръчва масаж „Сюлейман Великолепни“, явяващ се в лицето на младия босненец Мевло, са достойни да влязат в съкровищницата на най-смешните литературни сцени.

Някои обявяват Дубравка Угрешич за феминистка, а литературата й за феминистична. Не знам защо. Може би, защото си позволява (поне в тази книга), да вкара в литературния свят и женските неволи на остаряването. Един свят, който е свикнал по този въпрос да се тръшкат най-вече герои-мъже и то преди всичко заради угасналото им либидо, а писателите мъже да  описват с леко пренебрежение жените в такава ситуация.   

Вещици ли са героините на Дубравка Угрешич? Ако една жена достигне до преклонна възраст и ако през нея е минала цялата тежест на света, най-вероятно да. Това обаче се разбира между другото, след смешните сцени, последвани от щрихи на истински житейски истории, от които една жена може наистина да се прегърби. Зад иронията с вещиците обаче всъщност прозира любовта на Угрешич към собствената й губеща паметта си майка и към всички жени като нея, които продължават да дишат, само защото са много силни. И сигурно затова са вещици. Иначе не можеш да издържиш на „хаирите“ на живота. Вещерството им само се прокрадва, като например внезапните смърти на всички мъже около Кукла или внезапното съкровище на Пупа, което тя сервира на приятелките си след смъртта си.

„Вещиците“ на Дубравка Угрешич приличат малко на вещиците на Тери Прачет, но не са толкова всемогъщи и толкова енергични, и може би за това са много по-истински.

„Баба Яга снелса яйце“ е роман, който може да ви накара да се замислите и роман, който може да ви разтовари със смях. Има само едно извинение да не го прочетете и то е, ако сте фолклорист без чувство за хумор. В този роман не обичат фолклористите, въпреки че заключителната му част представлява фолклористичен анализ на явлението Баба Яга. И е малко скучна. Но, естествено, можете да я пропуснете.  

Кога ще ги стигнем американците? (В друг смисъл…)

NBC

Това се казва изненада! Сигурно нямаше по-неочаквана новина за българина  от основния скандал, съпътствал дългоочакваната и дългокоментирана среща Тръмп – Путин, колкото новината за проблемите на американския президент в САЩ. Първоначалните сухи коментари у нас бяха напълно лишени от истински новости и безпомощно издишаха с теглене на локуми и смучене от пръстите, докато не се намери някой, който се сети да пита какво аджеба става на фронта на щатските средства за масова информация?

Шокът на американците от това, че техният президент не подкрепя институциите им и косвено се разграничава от тях, е едно от най-неразбираемите неща за българската публика. Някои му казват “културни различия”, но тук не става въпрос точно за това. В една държава, чието създаване и развитие се крепи на закона с главно “З” и силата на институциите, това си е кощунство и сигурно началото на края за Тръмп. В една друга държава хората се питат WTF или в превод “За какво говорят тия всъщност?”.

На фона на парвенюшкия тон в българската политика, който българите като цяло си харесват и му подражават, поведението на Тръм си е съвсем ок и можем да кажем, че човекът си е  “от нашите”. Какво по-нормално от това институциите да се плюят и да си подливат вода едни на други? Ами я да погледнем “главите” на българските институции. Взаимните оплювки са им редовно занимание, което сигурно се планира по график в седмичните им програми. И тук не става въпрос само за престрелките власт-опозиция, ами за институции стожери като президент и премиер. Ако тяхното поведение в посока уважение към държавността ни беше проблем, досега да гледат властта през крив макарон. Но всъщност това им поведение по-скоро ги укрепва на власт, отколкото да разклаща положението им.

Елементарният безплоден популизъм, неглижирането на държавата и безмозъчните политически реакции са ежедневие, с което напълно сме свикнали и изобщо не ни прави впечатление. Даже ни е скучно. Да му мислят американците и да им е честит антиинституционалния президент!

А че стандарта им на живот няма да го стигнем скоро вече отдавна сме разбрали.

Дали обаче не трябва да стигнем първо отношението им към собствената им държава?

Чума по мозъците

Снимка: Pixabay

Цяла седмица социалните мрежи и медиите бяха  заливани от снимки на страдащи хора и животни, засегнати от мерките срещу разпространяването на чумата по дребните селскостопански животни. В тази крещящо популистка среда почти не можа да се промъкне мнение за това какви са рисковете от разпространението на тази болест и какви биха  били последствията, ако разпространението й наистина се допусне в страната, а крутите мерки не бъдат предприети. Плъзгането по най-лесната ос на общественото състрадание изобщо не допусна обяснения по въпроса за истинските рискове и щети.  В общия шум почти до последния момент не можа да се чуе нито една обективна  гледна точка, която да обясни за какво всъщност става дума. “Да”, ще кажат обществените критици, на които им дойдоха дюшеш тъжните снимки, а защитниците на животните самоотвержено нощуваха пред оградите на засегнатите кошари: “Това е така, защото институциите хем са безсърдечни, хем не знаят как да комуникират проблема.” Ей,  не разбират от ПР тези хора и това си е. А имаме толкова много специалисти…направо с лопата да ги ринеш. Жалко, че нямаше време да се обяви някоя обществена поръчка за ПР. (Но никога не е късно!) В общия хор, разбира се, се включиха и международни фондации като “4 лапи”, които, оказа се, разбират дълбоко животновъдството. С две думи в лятната информационна суша нещо такова си е манна небесна и медии, и коментатори се пуснаха като щастливи сърфисти, изненадани от попътен вятър в сезонния застой. Удивително е наистина, но никой не можа да обясни дни наред за истинските вреди от болестта. Не защото някой не е искал – в тази страна със сигурност все още има експерти по въпроса. Просто не бяха допуснати в общия хор или пък никой не се сети да ги попита?!

Макар и много трудно все пак стана ясно, че допускането на разпространението на болестта ще донесе много по-големи щети на и без това кретащия отрасъл в цялата държава. Най-после крясъците стигнаха и до Европейската комисия, която в обичайния си муден ритъм сколаса да даде изявление, че да, така трябва. Самите животновъди, очевидно хора без чума по мозъците, за разлика  от политиците и медиите, накрая призоваха колегите си и от други части на страната да се подчинят на изискванията и концентрираха протестите си върху размера на обезщетението.

Иначе всеки, който е гледал животно и го е загубил, знае колко боли. Но тук изобщо не става дума за това.

Млад български сценарист отличен в конкурс на Кан

Сценарий, написан от младия български сценарист Мартин Григоров е сред отличените в ежегодния конкурс за сценарий Cannes Screenplay Contest, чиито резултати по традиция се обявяват месец преди филмовия фестивал в Кан. Творбата „В сянката на Ленин“ е отличена в категория „Исторически сценарии“. Освен първите три награди, се отличават официално и първите петима сред 10-те финалисти, а Мартин е на трето място сред тях.

„В сянката на Ленин“ разглежда една непозната страна от живота на водача на Октомврийската революция – аферата му с омъжената комунистка Инеса Арманд, която се счита за тайната любов на Ленин. Главният герой в сценария обаче не е Владимир Илич, нито Инеса, а съпругата му Надежда Крупская, която понася всички последствия на тази връзка.

Мартин Григоров е на 25 години и е завършил кинорежисура в Париж (EICAR – The International Film & Television School). Оригиналът на „В сянката на  Ленин“ е написан на английски език, а след това сценарият е преведен на руски и български.