Истината за турските дипломи

Отказът на Труция да признава дипломи от български ВУЗ и решението й да създава пречки за обучението на турски студенти в България се корени не във фалшификацията, а в качеството на обучението. Защото коя диплома е по-фалшива – тази, чиито подписи и оценки са подправени или онази, в която няма нищо подправено, но всички изпити и семестри са взети/заверени незаслужено и срещу липса на всякакви знания? Отговорът е, че и двете са еднакво вредни.

Турските студенти в България са добре дошли, защото плащат хубави такси – минимум 3000 долара годишно. Всички университети и най-вече тези извън София се надпреварват да се рекламират в южната ни съседка и да привличат студенти оттам, защото турските студенти са платежоспособни. Едни от любимите им специалности са инженерните.

Какво става по-нататък? По-нататък турските студенти се опитват да научат български език обаче така и не го научават. В резултат изобщо не са в състояние да следват каквото и да е, камо ли технически специалности!  Българските университети обаче не искат да се лишат от “златните си кокошки” и ги пускат да завършат необезпокоявано, като им дават съвсем легални дипломи, зад които стоят нула знания.

Няма как да не се разбере рано или късно, че тия инженери са инженери колкото овчарите в планината. И Турция постъпва напълно отговорно като се отказва от българските дипломи. За разлика от България, която продължава да продава некачествено образование и смята, че има кой да го купи.

>Американските даскали срещу компютрите

>Нещо като “назад към природата” в стил Жан Жак Русо започват да го играят учителите в средните училища в САЩ. Колкото и да е странно, на даскалите в страната, която сме свикнали да възприемаме като номер 1 в областта на технологиите, май започва да им писва от лобизма на големите IT компании и опитите за все по-пълно компютризиране на образователния процес. Всичко започва от щата Айдахо, но протестите на тамошните учители се подкрепят от все повече техни колеги. Управляващите щата са въвели задължителни онлайн курсове за завършващите средно образование (поне по два предмета), което изправя учителите на нокти. Първо, като повечето си колеги по света, те далеч не са сред най-добре платените работещи. По тази причина харченето на милиарди за IT в образованието им се струва несправедливо на фона на ниските им заплати. Второ, те, разбира се, се притесняват за работните си места на фона на нарастналата безработица в Щатите и вече си представят как компютърът постепенно ще измести учителя или поне ще намали рязко значението му, което със сигурност не означава повече работни места за учители. Трето, като всички учители по света, и те се оплакват, че напредъкът в технологиите изпреварва собствената им квалификация, но никой не се е засилил да инвестира в нея. По-скоро усилията (парите) се съсредоточчават върху осигуряването на лаптоп за всеки ученик и учител, така че подрастващите със сигурност да могат да ползват онлайн ресурсите, а учителят да ги подкрепя също онлайн и от разстояние.
И четвърто, но не на последно място, те далеч не са убедени в ефективността на обучението онлайн и осигуряването на възможност за все по-пълно използване на технологиите в училище. Компютърът не може да научи учениците да разсъждават качествено, казват те, още по-малко да стимулира критичното им мислене. Учениците навсякъде по света възприемат технологиите все по-лесно, но това далеч не ги прави по-грамотни. Американските учители предупреждават, че напротив, колкото повече стоят пред екрана, толкова повече децата стават по-разсеяни и все по-трудно концентрират вниманието си. А способността и склонността към четене, които по принцип им куцат, започват да закърняват все повече е повече. Всичко това от своя страна се отразява на езиковите им умения, да не говорим за умението за общуване и участие в реален дебат. “В усилията си да прегърнем последните технологични нововъведения ние рискуваме да изградим поколение от хора, което е неспособно да формира, артикулира и защитава позиции относно някои от най-важните въпроси на деня”, пише Мишел Мейсън, учител по етика и философия в писмо до “Ню Йорк Таймс”. Нищо подобно, отговарят управляващите, целта ни е да ги подготвим за професионалния им живот. Не, целта на училището е първо да възпита граждани, отговарят учителите.
През пролетта на м.г. те излизат на улични протест срещу подготвящото се законодателство. Въпреки това то е прието. Изненадващо на тяхна страна застават родителите и…учениците. Десетки хиляди родители се подписват в защита мнението на учителите. “Да имам нов лаптоп не ми е най-голямата мечта”, казва и подрастващият Сам Хънтс”, цитиран от същия вестник. “Предпочитам да ме обучава учител”, добавя той в защита на преподавателката си по английски.
Все още не е доказано, че компютърното обучение има по-висока ефективност от класическото и все още няма достатъчно методически разработки за провеждането му, настояват на своето учителите и организират стачки, включително на цели училища. В допълнение те не се колебаят да заяват кой според тях стои в основата на натиска за технологична революция в обарзователния процес – бизнес интересите на Apple и Intel. И нищо чудно – една шеста от даренията за кампанията на местен политик са дошли точно от тях. Ама то не било, за да прокара закупуването на лаптопите им, а защото подкрепяли програмате му. Е, да де! Въпрос на гледна точка.

>Математически задачи

>Вижда се, че е крайно време да извадим БДЖ от задачите по математика. По много причини. Една от тях обаче е, че вероятността на някой да му светне нещо под шапката, като изчислява скоростта и редовността на българските влакове, е малка. Ето какви задачи има в тетрадките по математика на децата от страните с развита (а не развиваща се) пазарна икономика.
“Джил има намерение да инвестира $50 000 в паричните фондове А и Б. Тя би желала да вложи поне по $15 000 във всеки един от фондовете. Нито един от фондовете обаче не гарантира суми над $40 000, така че тя няма да инвестира по-голяма от тази сума в нито един от тях. Фондът А изплаща 8 % проста лихва, а фондът Б – 11 %. Каква сума трябва да инвестира Джил във всеки от фондовете, за да извлече максимален приход? Какъв е най-високият възможен доход от едногодишна инвестиция?”
Хм…
Ето още един положителен пример, който успешно може да се приложи с цените на мобилните оператори у нас:
“Една комуникационна компания таксува 65 % от нормалната си тарифа за междуградски разговори след 17.00 ч. Дневната тарифа за междуградски разговор струва 20 цента на минута от град А и град Б. Каква е цената на 11 минутен разговор между тези два града след 17.00 ч?”
И накрая – нещо за възпитаване на трудови навици:
“Джон работи почасово в супермаркета. В сряда, четвъртък и петък получава общо $85. В сряда изкарва $7 повече, отколкото в четвъртък. В петък изкарва $5 повече, отколкото в сряда. Колко печели на ден за всеки от изброените дни?”
Тук само ще коригираме възнаграждението според последната актуализация на минималната работна заплата…

>За какво ни трябва грамотността?

>Грамотността ни трябва първо, за да имаме образована нация и чак след това, за да не се изложим пред чужденците. Точно обратното излиза от челната статия на в. “Труд” днес, която, освен че представлява недотам скрита реклама на продуктите на една частна фирма, които тя ще продава на пазара по 10 лв. парчето, е и силно манипулативна.
Вече старите и употребявани тестове на световното изследване на знания на 15 годишни ученици PISA са представени като панацея за грамотността на българските ученици. Цялата работа пък била, че догодина ще има пак такива тестове (само че по природни науки) и затова сега – дай, юруш на марулите, да обучаваме учители и ученици, да се готвят бързо, много да надобреят и в края на мандата да не сме пак на последните места.
Първо, ако образованието на едно 15 годишно дете (8 или 9 клас) e претупвано в продължеие на 8-9 години, никаква подготовка за няколко месеца няма да оправи нещата.
Второ, когато прави тестове в страните-участнички, PISA произволно посочва в кои и какви училища те да се проведат – разбирай от София до Горно Нанадолнище. Което, за съжаление, означава, че няма как да подготвиш най-добрия си контингент.
Трето – да се научиш да работиш правилно по тестове не винаги значи, че задължително ще станеш по-грамотен. Защото всеки тест има стратегия за успешно минаване. Ако й хванеш цаката – сертификатът ти е вкърпа вързан. Справка – чуждоезиковото обучение.
И накрая – защо поколенията на 20 век все пак сме грамотни, а тези на 21 – не? И как да променим това? Има само един начин и учителите много пъти са го казвали – повече часове за упражнения и по-малко излишен материал в програмите. Това обаче е твърде просто, за да бъде направено. Друго си е нещо по-така…Като тестовете на PISA например.
А ако толкова не искаме да се излагаме, има един много лесен начин – да не участваме, докато не си оправим грамотността. Защото проучванията на PISA са платени и никоя държава не е длъжна да се включи.

>А парите за кого са?

>Когато човек е на 27 години, зрелостта още чука на вратата. Затова свързвам изявата на депутатката от ГЕРБ Любомила Станиславова по-скоро с този факт, отколкото с откровена глупост, интригантство или нещо по-лошо. Желателно е, като си в парламента от две години, дори да не си знаел в началото, вече да си ориентиран как аджеба се взимат решенията в една държава и от кого зависи едно или друго одобрение. Упрекът ми се засилва от факта, че г-жа Станиславова вече е гласувала едно такова решение, а именно пускането в действие на Европейския политехнически университет в гр. Перник. Това се случи с решение на Народното събрание от 10.06.2010 г. – справка сайта на Министерството на образованието, младежта и науката. И за да завърша тази кратка образователна лекция, казвам само, че решението за откриване на нов университет в България минава през Министерски съвет и Народно събрание. Естествено Националната агенция за оценка и акредитация трябва да одобри програмите на университета, но не може да иска никакви пари, защото не може да гарантира крайния положителен изход. Няма право на последен подпис, както образно се казва в такива случаи. А иначе, ако някой й нареди да одобри програмите, вероятността да го направи е висока и хич няма да пита за пари даже. Толкова за реда на взимане на решения.
Т.нар. Видински университет се бори за успех от има-няма 10 години, но досега някакси се устояваше на напъните му. Тук искам да кажа, че съм “за” това да има достатъчно висши учебни заведения, в които децата да стоят по-дълго след средно образование и евентуално да бъдат повлияни в една по-положителна насока от тази да се наливат с бира и да слушат чалга. Проблемът е, че в малка България има твърде много университети (51) и това силно снижава качеството на висшето образование. Затова децата с възможности (най-вече финансови, но не само) отиват да учат в чужбина.
Така че Любомила, като са й казали, че някой иска 600 000 евро подкуп за да пусне Видинския университет, вместо да излиза по медиите и да дрънка врели-некипели, трябваше първо да попита: “А парите за кого са?”.