Клубът на архитектите бил болница, по ул. “Хан Крум” пасели овце…

korica

Ново попълнение в книгите за Стара София от тази седмица е на книжния пазар. Автор е журналистката Искра Ценкова, а книгата е “Спомени зад оградата” – издание на издателска къща “Авлига”. Историите на старите софийски къщи всъщност са истории на старите софийски родове, на известни интелектуалци и фамилии, допринесли за обществения живот на нова България, както и на противоречиви и скандални личности.

Събирани години наред от публични, лични архиви и лични срещи с наследниците на бившите собственици на къщите, историите на Искра разкриват пред нас един нов свят на недалечното минало…

Ето така разбираме, че Клубът на архитекта навремето е бил болница, в която вдишва последния си дъх големият български литературен критик Боян Пенев, само ден след като прави бляскави планове за бъдещето с новата си любима Елисавета Багряна. Научаваме още, че по централната улица “Хан Крум” преди по-малко от век още са пасели овце, както и че на ул. “11 август” 1а се е намирал кокетният дом на оперетната прима Мими Балканска.

Къде започва семейният живот на Сава Огнянов и Жозефина Шмаха? Кой е осигурил дом за спокойните старини на Димитър Благоев-Дядото? Защо министър Александър Гиргинов е бил принуден да стане свинар? Как клиниката на д-р Функ е проиграна на хазарт заедно с наемателя й – банкера Атанас Буров?

Искра Ценкова отговаря на тези и много други въпроси с подкрепата на Столична община и програма “Култура”.

Автора, автора!

Ако някой още не е разбрал, историята с местенето на администрацията от София към страната е крайъгълният камък в предизборната платформа на ГЕРБ за изборите догодина с цел привличане на повече гласове от широката общественост в прованса. Както е известно тази общественост живее доста по-зле от жителите на столицата и икономическото развитие на регионите е сведено предимно до изнасяне на цели колонии на гурбет в чужбина, които после пращат пари вкъщи. Още в News Digest BG.

>Какво ще се случи на Витоша след Цековизацията?

>

Днес минах край протеста пред Парламента към един. Хората бяха малко и не вдигаха шум. Бяха се постарали да направят доста плакати. За съжаление иницативата срещу промените в Закона за горите не събра достатъчно подкрепа и мина вяло. Струва ми се, че една от причините за това е липсата на ясно послание какво я чака Витоша, ако се допусне нейната “цековизация”? А то е просто и ясно:
1. София ще остане с по-малко природа. След презастрояването на столицата и изчезването на паркове и градинки, Витоша е единственото, което й остана. И то все е още е много много добро! Но няма да е за дълго. Защото повече писти и влекове означава по-малко гора. А собственикът на ски съоръженията в Банско вече е доказал, че има размах в изсичането. Успокоението от страна на министъра на околната среда, че пак ще има одобрения и процедури, не значи абсолютно нищо. То процедурите ги има и сега, даже преди либерализацията на закона, но вижте какво стана с Банско и Пампорово!
2. Планината ще бъде осрана и опикана. А тишината, която очакваме да имаме на разположение, когато отиваме там, ще се превърне в безвъзвратно минало. (То и сега вече като караш на Лалето музиката не винаги ти е по вкуса, ама трябва да я търпиш…)
3. Витоша ще стане недостъпна за средния софиянец. Защото курортите, които прави Цеко Минев са скъпи, и после за тях се плаща скъпо. Гледай Банско и мисли за Витоша.
Обезпокоителното е, че изгледите трите точки по-горе да се реализират са много големи. Поведението на министрите Мирослав Найденов, Нона Караджова и Свилен Русев по време на дискусията за закона означава само едно – директивата за поведението им им идва право от Бойко Борисов и няма мърдане. В парламента той също има мнозинство, нищо, че е правителство на малцинството. Правителството е активизирало и черен PR чрез медиите на Делян Пеевски и Ирен Кръстева. А те са на крачка от монопола. Неправителствените организации може и да имат пари по проекти, но със сигурност нямат толкова, че да си купят благоразположението на медиите в България. И дори да са много лоши, както ги представя в. “Телеграф”, нека си припомним, че Коалиция “За да остане природа в България” преди години спаси парк Странджа.
А иначе – да, Витоша има нужда от инвестиции и поддръжка. Но не чрез цековизация. Това със сигурност не е единственинят начин.

>Гимнастика "лайт" или Кой ще намали темпото?

>

Два поста за спорта в свободното време ме провокираха за този текст. В единия се говори колко готино нещо е зумбата, а в другия – за мъките, които те очакват, ако се решиш да се раздвижваш с тае-бо. За тае-бо, че е уморително и не е за всеки две мнения няма. Зумбата пък въобще не е само забавление. Всъщност е доста натоварваща, тъй като темпото е високо. Бързината не ти позволява да усвоиш добре движенията, които трява да правиш, в резултат на което повечето хора мятат ръце и крака колкото да не е без хич. Разбира се самата музика и усилието са си разтоварващи. Друг е въпросът за ползата. Инетерсното на зумбата е, че навън я упражняват много често и мъже. Тук все още се смята за женско занимание. Както и гимнастиката изобщо. Та като стана въпрос за гимнастика – най-добрият начин за жените да поддържат форма и здраве, особено от известна възраст нагоре, си идваме и на думата за темпото.Хранителни добавки за здраво сърце от Silabg.com
На практика в момента, поне в София, никой не предлага нормална гимнастика за жени на средна възраст. Под нормална разбирам такава, която да можеш да издържиш докрая и след която да можеш да си кажеш заглавието, и да не те болят кръст, гръб и други важни чаркове. Понастоящем този вид занимания са съобразени изцяло с модата и предпочитанията на млади момичета, които всъщност изобщо нямат толкова голяма нужда от гимнастика. Всичко е на много високи обороти, с музика, която ти пробива тъпанчетата и с натоварване, което определено не е подходящо за всички видове активни взрастови групи. Самите инструктори и инструкторки (най-вече) са момичета и жени, чиито тела отдавна са превърнати в истински машини. Това не им позволява да влезнат в положението на средностатистическа жена, която не спортува по 10-15 часа на седмица, защото обикновено й се налага да върши и други неща.
Времетраенето на гимнастиката масово е по един час, вместо по 45 минути, както преди години. При положение, че лекарите съветват, че и 30 минути на ден или през ден са достатъчни. От друга страна една популярна гимнастика като т.нар. “комбинирана” се изроди драстично. Вместо 15 минути степ и 30 минути упражнения, сега масово се предлагат 50 минути степ и 10 минути упражнения. Дори една каланетика става трудна, ако темпото й е като на състезание по аеробика, а пилатесът, който изглежда лек, всъщност ти идва в повече, ако трябва да го играеш цял час. От тази ситуация има два изхода – или играеш по-кратко (но не можеш да платиш по-малко) или си определяш собствено темпо, пък който иска да скача повече си е негова работа. Това обаче са компромиси. И не че човек не може да прояви инат и да се справи със ситуацията, но защо всичко в тоя живот трябва да е мъчение? С две думи пазарната ниша за гимнастика “лайт” е празна и много се надявам някой да се възползва от нея.

>Когато правим нещо просто така…

>

Съдбата, Провидението, Промисълът или каквото и да е там са удивително последователни, когато нещо няма да го бъде. Със сигурност всеки е забелязал колко лесно се получават някои работи и колко тегаво се влачат други. Независимо дали става дума за професията ви, за връзката ви, за децата ви или просто за поредната ви идея. Казват, че когато вложиш в нещо цялата си душа, страст, енергия и прочие, и му се отдадеш истински, то винаги става. Не съм сигурна. Ето един пример.
От приказната къщичка на вече покойния майстор-дърворезбар Рачо Ангелов на входа до гората в кв. “Изгрев”, днес са останали няколко тона строителни отпадъци. Празното място почти ме вцепенява, не съм обърнала внимание, свикнала съм като дете тук да виждам нещо приятно и изведнъж…боклуци! Преди доста години, когато тази къщичка се строеше, а майсторът беше още жив, хората минаваха край нея и питаха с любопитство: “Какво е това?”, “Кой го прави?”, “Защо го прави?”. Отговорите обикновено гласяха – “Замък.”, “Майстор-дърворезбар.”, “Ей така, за себе си, за удоволствие.” Никой не влизаше в тази къщичка и въображението се развихряше на тема какво ли има вътре? Въпреки загадъчноста му обаче винаги ме е съпътствало чувството, че това място е пусто, самотно и чудато, и красотата му не може да компенсира липсата на живот.
Когато след години наследниците му пуснаха посетители вътре, се оказа, че това разрешение не можа да предизвика достатъчно интерес. Очевидно отвътре не беше толкова интересно, колкото отвън. Не го спаси и обявяването му за паметник на културата. При това много хора, включително и наследниците на майстора, са положили доста усилия, за да оцелее. Последният опит – замъкът да бъде преместен в крайморското имение на новобогаташ, също се провалил, защото имуществото му било запорирано. Сега красивата дърборезба гние в някакво мазе или склад, далеч от хорските погледи, превърнала се в една тъжна алегория.
Какво остава от приказните замъци, които градим? Нищо. Отиват си заедно с нас.