>"Сирано дьо Бержерак"? По-скоро не.

>

Сценографията на Чавдар Гюзелев в постановката “Сирано дьо Бержерак” в Народния май е единственото нещо, което наистина си струва и което доставя истинско удоволствие на зрителите. Ексцентричността на режисьора Теди Москов започва да става почти неразбираема. Сигурно затова самият той се опитва да я обясни в програмата на постановката. Оттам разбираме, че постановчикът смята режисьорите за “наемни убийци” по отношение на авторските текстове (напълно правдоподобно) и тъй като понякога изкривяването на текстовете е просто нечовешко, то може да доведе дотам, че да ти се прииска да видиш самия оригинал…Това обяснява и пълното разностилие на постановката, която започва с крайна форма на осъвременяване, гротескно-просташко-безмислено (и недостатъчно смешно), и завършва с класическия текст на пиесата и класическото му изпълнение. В резултат и двата подхода са еднакво скучни. Все пак тук-там човек се засмива, понеже от време на време Теди Москов все още е забавен. Добрите новини обаче свършват дотук. Защото гласовете на съвременните актьори и дикцията им не са достатъчно добри и през повече време зрителите не чуват почти нищо от това, което се рецитира на бързи обороти. Цяло чудо е, че от публиката не се носи викът:”Не се чува!”. Но някой рано или късно ще го направи. Струва ми се, че освен скритите микрофони нищо друго не може да спаси тази ситуация в Народния (при това не само за тази постановка).
Положението с актьорският състав също не е розово. От Владимир Карамазов (Кристиян дьо Новилет), който е един стахотен драматичен актьор в театъра, Теди Москов е направил клоун – роля, която безкрайно не му отива. От човек като Деян Донков (артист много по-подходящ за киното, с излъчване на отрицателен герой) режисьорът се опитва да прави романтичния и поетичен Сирано дьо Бержерак – мисия безмислено невъзможна.
Тъй като началото е голямо изпитание, някои зрители си тръгват доста бързо от тази постановка. Все пак ако така и така човек си е купил билет, струва си да остане докрая, понеже ще стане свидетел на промяна в замисъла. Но ако очаква да изпита истинско вълнение от срещата си с изкуството, по-скоро ще остане разочарован.

>От всичко театър не става

>Не съм вярвала, че театралното представление, което няма да издържа докрая и ще си тръгна по-рано, ще е постановка на Александър Морфов. Подведена от суперлативите, дочути оттук-оттам, склонявам да отида на “Полет над кукувиче гнездо” в Народния театър. Макар че ме е глождило съмнението какъв театър ще излезе от известната книга на Кен Киси, особено след филма на Милош Форман, който всъщност я прави истински известна.
…Въпреки чудесната сцена и много добри декори, още в първата сцена се убеждавам, че сравнението с филма е болезнено. То е сигурно нещо като това да гледаш “Котките” в Софийския Музикален театър, след като си го гледал на Бродуей (само предполагам). Толкова е болезнено, че ти се приисква да отидеш и да си изтеглиш филма от интернет. Да, Иван Бърнев в ролята на Били е много добър, но един Бърнев театър не прави. Пък и това все пак е второстепенна, а не главна роля. Изненадващо, всички останали актьори са възприели изкуственото рецитиране на реплики, тип “Стъклен дом”, което убива и без това липсващата истинска страст в играта им. Казват, че и Деян Донков бил голяма звезда, обаче неестественият му смях кърти последното останало търпение в (част от) зрителите. Всъщност, някои започват да си тръгват много по-рано от мен.
Като капак на всичко, постановката е чисто преразказване на сюжета на романа, без никакъв заден план. Едно време като гледахме филма, задният ни план бяха оковите на соца. Обаче окови има винаги и сестри Реджит също. И да изпуснеш възможностите, които дава този текст в едно актуално изкуство като театъра, което ти дава безкрайни възможности за импровизация, си е чиста лудост. Е, вярно, че публиката много се смее, когато Деян Донков псува на майка, но не на всички им е смешно от това. Не знам, не знам…Голям залък е лапнал Морфов с това представление. И очевидно се е задавил. На гърба на програмата виждам, че постановката е направена с подкрепата на Американската фондация за България. Тцъ, тцъ, тцъ…да не би да е поръчка, питам се? И си отговарям, че дори и да е било поръчка, пак можеше да се направи по-добре.

>Козата или чия е заслугата?

>Преди време попаднах донякъде случайно на едно от премиерните представления на “Козата ли коя е Силвия?” от Едуард Олби. Самият той се появи накрая и се поклони на публиката – симпатичен старец, с големи сиви мустаци и леко крива усмивка…Днес чувам, че спрягат за ежегодните театрални награди някои от имената в екипа на постановката на Явор Гърдев в Народния театър.
Когато представлението започна, си казах, че този човек (авторът) яко е закъсал с идеите за сюжет и е отишъл наистина твърде далеч.Въпреки че не съм далеч от мисълта, че в тоя смахнат живот наистина всичко е възможно…В пиесата през цялото време се говори за мъж, който е влюбен в коза и така да се каже е консумирал любовта си. При такова положение, естествено е, че този факт е последван от доста истерия, особено от страна на съпругата (Бойка Великова), която изпочупва доста нещо по сцената, осколките хвърчат дори сред публиката и в един момент човек започва да се пита защо всъщност трябва да търпи всичко това?!
Най-странно от всичко обаче е, че накрая, неусетно, главният герой (мъжът, влюбен в коза) е единственият от всички, който ти става симпатичен, за разлика от останалите персонажи. Смятам, че това е заслуга (освен на автора) предимно на един непознат актьор – Михаил Билалов. Той всъщност не е точно професионален актьор или по-точно учил е за актьор, но не е практикувал дълго време професията си. Въпреки това играе с много мярка и те кара да повярваш, че дето се вика, на всеки може да се случи да се влюби в нещо неподходящо. Струва ми се даже, че козата в известен смисъл си е вид метафора и въпросът в конкретния случай не е за или против содомията, а позволява ли ни се всъщност да бъдем щастливи? За съжаление отговорът е по-скоро не.