Светът под роклята или какво вълнува мъжете?

Sharon_Stone_027„Светът под роклята” можеше да е заглавие или подзаглавие на книгата „Поетика на любовта” от Валери Стефанов (издателство „Авлига”), но нямаше да подхожда на имиджа на един авторитетен професор по литература от Софийския университет. Все пак точно така се казват две от главите на книгата – „Светът под роклята” 1 и 2. Това подсказва, че философската есеистика в тази книга, посветена изцяло на любовта, на моменти е силно предизвикателна. Но какво по-естествено, когато се разсъждава върху характеристиките на това сложно човешко чувство!„Поетика на любовта” запълва една празнина на българския книжен пазар, която съществува повече от 40 години. Последната подобна книга, която е излизала в този жанр, е от 1974 г. – „Любовта” от Кирил Василев. Излишно е да казваме, че коментарите по тази вечна тема отдавна са се нуждаели от…актуализация.„Поетика на любовта” напомня „Изповеди”-те на Русо или есетата на Умберто Еко. Не защото прилича на тях, макар че от една страна напомня „Века на чувствителността”, а от друга, също както есетата на Еко, е първоначално замислена като лекция за студенти. Книгата на Валери Стефанов напомня за тях най-вече по силата на въздействието си, защото в нейните разсъждения на тема любов читателят може да се припознае, да се открие и да доразбере себе си и света, а това е основен белег на гениалния текст.

И така – кое е най-вълнуващото в жената през погледа на мъжа? За илюстрация към отговора на този кардинален за жените въпрос, книгата разглежда сцени от няколко велики филма – „Първичен инстинкт” с Шарън Стоун, Yuppi Du с Шарлот Рамплинг и Адриано Челентано и др. Както се досещате отговорът на въпроса се крие в света под роклята, а авторът стига до богохулното твърдение – „Каквото са разтворените небеса за вярващите, това са женските бедра за мъжете!”, сравнявайки религиозното просветление (епифанията) с чувството, което вълнува мъжете при гледката под роклята.

И предизвикателствата не свършват дотук. Цяла глава в раздела „Жената на ближния – този копнеж, този огън!” е посветена на прелюбодейството – един от най-омразните на Господа грехове и „най-любим” на неговите творения. „Блуждаещото желание и Десетата заповед” си позволява да дискутира по правило неподлежащите на обсъждане закони на Създателя, но все пак признавайки Неговата мъдрост: „Бог с основание подозира желанията като приток на асоциалност, разрушителен поток, способен да събаря граничните камъни, да отмива културните маркировки. Желанието посяга към дома, за да разруши света. Затова е толкова важно то да бъде овладяно, да бъде спряно, преди да посегне и да улови.”

Откровеността на тази книга не подминава и „мъжката гордост – фалосът” – този „перманентен източник на архаични и фундаментални тревоги”, асоцииран с липсата, недостига, с неизбежността на смъртта.

Poetika-na-liubovta_Stefanov_BookCover_Front„Поетика на любовта” е и образователна книга. В нея има много цитати и тълкувания – от и на древните философи, великите писатели и поети, психоаналитиците на човешката душа, от християнските светци, оставили писмено наследство. И като теглим чертата трябва да признаем, че в тази книга има много повече поезия, отколкото еротика, много повече духовно вдъхновение, отколкото “първичен инстинкт”. „Поетика на любовта” е една книга, написана със знание и интелект, но основно с разбиране и хуманност към човека, подложен на всичко онова, наречено любов. „Любовта не е едно нещо, тя е много неща и все пак е една”, казва авторът. И още: „Искаме да отстояваме онази вяра, според която любовта е най-силната алтернатива на злото сърце и на немощното сърце.”

 

>Може ли българинът да затвори държавата

>Лошият пример е заразителен. След като ректорът на Софийския университет заплаши да го затвори за неопределено време заради Ботаническата градина, кметът на Хасково затвори общината поради несъгласие с дадено съдебно решение?! Може би жителите на града и околностите трябва сърдечно да му благодарят, че е “благоволил” да не затваря поне детските градини, които също са общински. Това, което всъщност се случва е, че държавни служители, които трябва да “служат” на жителите на тази държава, изобщо не се считат за длъжни да го правят. При това тук говорим за ниски нива, които очевидно нямат никакъв страх от по-високите. Това е много обезпокоително за самите високи нива. Защото след като тези по-долу не считат за безусловно необходимо да си изпълняват задълженията, а се изживяват като синдикални лидери, какво остава за тези над тях? Но да не ги мислим. По-сериозният въпрос е какво може да направи обикновеният българин в тази ситуация? Може ли да затвори държавата например? Не, не може. Затова той затваря вратата. Отвън. По един или по друг начин. Със скорост около 600 000 души за 10 години. Поне.

>Въпросът не е в парното

>Това, че Софийският университет може да хлопне кепенци поради липса на пари да си плати парното, ще бъде мно-о-ого лош ПР за правителството. Направо ще си е чиста излагация. И поради това мисля, че в крайна сметка няма да се случи. Понеже всички правителства много държат на ПР-а. А за премиерите да не говорим…Трябва да се отбележи, че дори по време на Жанвиденовата криза, до такова нещо не се стигна, а едно подобно сравнение направо е пагубно за имиджа на премиера. Още повече, че въпреки всички световно-икономически кризи, все пак сега не сме толкова зле, котлкото бяхме тогава. В такъв случай какво ще излезе – че или някой е доста некадърен, за да се оправи с най-елементарната част от държавните сметки, или някой се заяжда с Алма Матер.
Не че няма за какво да бъде критикуван СУ. Той може да бъде критикуван за много неща и най-вече за това, че една не малка част от преподавателите му не ходят редовно на работа и проявяват безотговорност и повърхностност в работата си. Ето нещо, на което следва да се обърне по-сериозно внимание. Но парното определено няма връзка с този тревожен образователен проблем. Изглежда обаче е по-лесно да врътнеш кранчето, отколкото да се справиш с нещо такова като безхаберието например. СУ може да бъде критикуван и за други неща – например за факта, че макар и да е най-старото учебно заведение, все още прилага само на хартия кредитната система и студентите му на практика нямат никаква възможност да избират каквито и да е предмети, а учат и се явяват 100 % на това, което им се спусне отгоре. Не че е сложно да се реализира, но пак няма да е в интерес на (всички) тези, които преподават. Защото ще има такива, които студентите няма да изберат. Но и това няма връзка с парното. И пак излиза, че е по-лесно да спреш парите за сметки, отколкото да спреш инерцията.
Излагацията със зимното отопление обаче повдига още един въпрос. И той е за цената на висшето образование. Таксите в България за този вид обучение са символични и дали затова или и по други причини, но и качеството му започва да прилича на таксите. Защото ниските такси са добри от социална гледна точка, но не са добри от гледна точка на отговорност на индивидите към най-високите етапи от образователното усъвършенстване. Вярно е, че има примери на държави с добро образование и никакви такси за студенти – Франция, Дания, доскоро (а може би все още) и Германия. Обаче те са богати, а ние не сме. И евтиното (социално) ни излиза скъпо. Може би е време да се реши какво все пак предпочитаме – масово висше образование проформа или висше образование с тежест за обществото и икономиката. А високата цена може и да не пречи на достъпа. И това вече е измислено как да става.