>Късните прозрения на Костов

>Иван Костов говори и пише рядко, поради което изявите му се радват на интерес. Това е добра стратегия да ти обърнат внимание, особено ако уцелиш момента и ако имаш какво да кажеш разбира се. Последната му статия във в. “Сега”, естествено, също направи впечатление. Това, което не мога да отмина, е едно от основните му напътствия за преодоляване на кризата:

“Страната ни остро се нуждае от промени в посока на развитие на предприемачеството в пазарни условия. Управляващите трябва: да повишат ефективността на администрацията по отношенията на гражданите и фирмите; да облекчат условията за започване и прекратяване на бизнес; да ограничат целенасочено данъчно-осигурителни тежести и бюрократични процедури за малкия и семейния бизнес; да мотивират хората да търсят законни собствени решения на икономическите си проблеми…”

В комбинация с новината за близо 400 000 безработни (те всъщност са по-малко, защото голяма част са в сивата икономика), това заключение от статията ми напомня ранния Костов в началото на 90-те, когато беше министър на финансите и пропагандираше монетарните мерки. Тогава, ние, по-простите репортери, дето нямахме икономическо образование, взехме да се ровим и да четем какво е аджеба това монетаризмът (тогава нямаше Гугъл, четяхме книги). И какво да видим – монетаризмът е нещо, което, преди да се проявят най-положителните му черти, е свързано с увеличаване на безработицата. Така ли? Айде на пресконференцията едно въпросче към Костов: “А какво ще стане с безработицата?” Костов, както обикновено откровен и повече отколкото трябва понякога, признава, че безработицата ще се увеличи, и че очаква над 300 000 безработни. Бам! Хубава новина. Не че някой тогава й обърна внимание. Сега повече се кльопа. Обаче прогнозата му се оказа вярна. И сега сме в същото положение – стягането на колана, което си е вид синоним на монетаризма, ни докара яка безработица май…И прогнозите на Костов може би пак ще се окажат верни. България се пролетаризира, т.е. няма да има достатъчно хора, които да се самонаемат и да дават хляб и на другите. Мисля си обаче какво направи Костов, за да подкрепи дребните предприемачи и да улесни българите да правят малък бизнес? Хм…нещо не се сещам. Сещам се, че направи 1-2 големи сделки и създаде политико-икономическа олигархия, която да затвърди убеждението на българина, че бизнес се прави с връзки. Другите след него подеха светлия му почин. Резултатът днес е, че ако американецът има 5000 долара, той прави сделка, а ако българинът има 5000 долара – купува си кола на старо. За съжаление.
…Все още харесвам Костов като политик, но понякога ми се струва, че малко разкаяние от време на време няма да му е излишно.

>Флашмобът – естествен, непринуден, необвързан…Верно ли?

>

И от най-тъпия филм има някаква полза. След като бях силно “разтърсена” от знаковите филми на София филм фест 2011, не отидох на кино около 3-4 месеца, за да се възстановя психически. Първата прожекция, на която попаднах (“По приятелски”) бе достатъчно разтърсваща в обратната посока, но поне научих какво е “флашмоб“. С две думи това е необичайно представление на публично място (най-често под формата на танци или пеене, но може да е и нещо тотално нелогично), организирано тайно, изпълнено спонтанно и с изненадващ ефект върху случайните наблюдатели, което завършва също толкова внезапно, както и започва. Много често се прави на гари и в молове, където има струпване на хора. Защото флашмобът има нужда от публика. Времетраенето му е 3-4 минути. Във флашмоба има и щипка абсурд. От една страна той трябва да не е обвързан по никакъв начин с политика, икономика, корпорации, религия. Т.е. той е по-скоро забавление и по-малко протест. В същото време някои наблюдатели го дават като пример за т.нар. “културно заглушаване”, което пък си е тъкмо протест срещу все повече PR-ско-рекламно-медийно-комуникацинно манипулирания ни живот.
Като цяло обаче флашмобът прилича на неподправено забавление и хората, които попаднат на него, искрено му се радват. И тъкмо понеже е толкова готин, няма как вече да не са го налазили PR-ите и рекламистите. Затова вече и в тази категория разполагаме с оригинали и ментета. В клипа по-долу ще забележите, че се появява надписът “реклама” и че всъщност това е един “специален рекламен момент” на еди кой си моблен оператор. Значи, не е истински флашмоб.

Опитите в България също бележат лека тенденция към изкривяване. Най-хубавият флашмоб, получен досега, е танцът на бул. “Витоша” в столицата. Хасковлии също са се представили подобаващо, но понеже техният пърформанс е направен по конкретен повод – Деня на Европа, това вече го прави по-малко непринуден, отколкото би следвало.
Има и неуспешни опити. Като това пръскане с водни пистолети пред Народния театър или този бой с възглавници…Просто не им се е получило с непринудеността. Вижда се, че и публиката е вяла. Липсва ентусиазъм. Всъщност, флашмобът се прави с репетиции и, поне според мен, често пъти го подготвят професионалисти. Имаме и откровени залитания в грешна посока.

Като този еко протест, който е обявен за флашмоб, но няма нищо общо с него, а си е обикновен еко протест и по никакъв начин не е забавен.
А все пак и въпреки всичко, флашмобът е забавление. Струя свеж полъх в спеченото ежедневие. Тръпка. Понякога се получава, понякога – не.

>Рекламата може и да е лъжа, но лъжата никога не е реклама

>

Бях се отказала да пиша за това и да отмина с презрение една измама с реклама, която ми се случи. След като обаче същите хора ми предлагат отново сътрудничество, сякаш нищо не се е случило, няма как да се въздържа. Защото като излъжеш веднъж клиента си, трябва все пак да ти е ясно, че не можеш да разчиташ повече на него. Гьонсуратлъкът не помага.
Преди няколко месеца ни предложиха реклама в тематично приложение на вестник “Стандарт”, което има връзка с бизнеса на фирмата, в която работя. Цените – много прилични, пълен тираж на книжката към вестника, че даже и PR материал можеш да си напишеш в същия обем, в който пускаш рекламата. Речено-сторено. Пишем, плащаме и чакаме. Идва денят Х. Купувам в. “Стандарт” – няма приложение. Звъня в редакцията: “Сигурно е станала някаква грешка, приложението излезе. Попаднали сте на изключение”, отговарят ми уверено оттам. Купуваме втори вестник в София от центъра – пак няма приложение. “Ами не е възможно”, казват ми от рекламния отдел, “ето при нас в централата го докараха, ще ви го изпратим.” Хубаво, ама приложението трябваше да е в пълния тираж, а не само в централата на вестника…Започваме да звъним по страната и да поръчваме на колегите си да купят вестник “Стандарт”. Първи град – няма приложение. Втори град – няма приложение. Трети, четвърти, пети, шести, седми…Като стигаме до десетия регион без да се докопаме до заветното приложение, решавам да спрем инвестицията в тиража на вестника и да видим кой откъде е. Междувременно ги “бомбардирам” с информация за всички региони, в които не сме могли да си купим вестник с приложение.
Не след дълго получаваме оферта да ни пуснат същата реклама до края на седмицата, цветна, в който искаме брой на вестника, на което място искаме. Естествено веднага искам броя със седмичната телевизионна реклама. Както и предполагам обаче, точно там не може. Вече нямало място (да, бе!). Избирам си друг брой, избирам си мястото, рекламата излиза и ми казват просто за сведение колко струва в действителност, за да видя какъв голям жест са ни направили. Да, обаче има една малка подробност. И тя е, че ние никога не бихме рекламирали във вестника просто така, защото нямаме интерес от такава реклама. Искахме да рекламираме целево в едно тематично приложение, което наистина се появи (виж снимката), но тиражът му остана дълбоко пазена тайна.

>Мъртвите и Фейсбук

>Харесва ли ни или не, но Фейсбук вече се населява и от…починали хора. Техните профили продължават да съществуват и даже да бъдат активни, благодарение на някои от близките им. Когато за първи път се сблъсках с това по повод смъртта на човек, когото индиректно познавах и за чиято неочаквана смърт разбрах от социалната мрежа, стори ми се крайно неподходящо съпругата му да поддържа страницата му месеци наред след като той си беше отишъл от този свят. Разбира се, скръбта оправдава такова решение, защото вероятно е вид утешение да се занимаваш с това. В същото време, когато някакви хора започнат да се обръщат към мъртвия и да пишат по стената му сякаш е жив и сякаш Марк Зукърбърг вече е сключил договор и с Оня свят, нещата започват да изглеждат леко идиотски…Хранителни добавки за добро зрение от Silabg.com
Година и нещо по-късно вече не мисля така. Фейсбук ме подсеща, че днес е рождения ден на този човек. Отварям страницата му. Там вече има доста по-малко хора, за него се сещат роднините му и най-близките му приятели, обменят по няколко думи за него, спомнят си годините прекарани заедно и хубавите неща, които са ги свързали. Давам си сметка, че това е своеобразна виртуална панахида или виртуално публикуване на некролог, който кара близките и познатите да си спомнят за някого. Истерията на нещастието е отминала, хората са спокойни и по-малко тъжни. Това вече не изглежда неестествено. Проблемът е, че този факт трябва някак да се отбележи – също както пола или географското местоположение например. Иначе се изпада в неловката ситуация Фейсбук да ти предложи приятелство с някой, който вече го няма…

>PR уроци II част

>Този пост няма връзка с предишния, но има връзка с ПР-а. Не съм чела нито една статия на покойната Васа Ганчева и изобщо не я познавам. Това, което се случи с нея обаче поставя наистина важни въпроси, на които като че никой не иска да отговори. Гледах репортажа със скрита камера за нея и той е повече от ясен. Проблемът е, че същото, което е правила тя, са правили и Иван и Андрей, а също и Нова телевизия, а също и повечето от медиите, които отразиха скандала, само че в далеч по-големи размери…А това, което всички те правят, е най-прост ПР. Проблемът на ПР-а е, че е неморален. Както и да го увъртаме, това е положението. ПР-ът е като рекламата – лъжлив, неискрен и подвеждащ, и нищо не може да се направи срещу това. Е, познавам и фирми (обикновено международни), които отказват да плащат на медиите, за да изпълнят ПР договорите си. Тогава? Ами тогава, ако работиш за такава фирма, изнамираш всичките си приятели по трасето и го удряш на молба. И…някои от тях наистина се оказват приятели. Няма друг начин.
Иначе разликата в един или друг подход е само в това доколко си директен, какъвто е случаят със скритата камера на Нова, и доколко си префинен и можеш да облечеш нещата в една по-различна форма като договор, фирма, ПР услуги и т.н.
Вторият важен въпрос е защо за обект на репортажа със скрита камера не беше избран някой друг, далеч по-известен от пострадалата журналист, главен редактор или собственик на медия? Хващам се на бас, че има случаи, от които щеше да стане страхотен материал! Дето се вика гилдията си ги знае поименно. Само че нещата са много комплицирани…Ами да, такива са.
И накрая, без да иска Вежди Рашидов, който може би имаше нещо друго предвид, всъщност каза самата истина: “Васа показа синдрома на медиите.” Показа го наистина. Парадоксът е, че самите медии доброволно и ентусиазирано участваха в показването. Дали въобще разбраха какво правят?