Кулинарна разходка в Италия, препоръчана от Умберто Еко

HranataItalShtastie28.1.16LastCover_04Книгата “Храната – италианското щастие” (издателство “Авлига”) е по-различна от всяка друга кулинарна книга в света. Това е книга за кулинарните особености на отделните 20 области в Италия, която при това е написана от…рускиня! Авторката Елена Костюкович обаче живее и работи от 30 години в Италия и е преводачът на руски на книгите на самия Умберто Еко. Сигурно и затова той признава в предговора си към книгата, че Елена най-вероятно милее повече за италианската кухня отколкото самите италианци.

“Няма италианска кухня!”, заяви скандално авторката на “Храната – италианското щастие” по време на премиерата на немското издание на книгата във Франкфурт през октомври м.г. Според Елена всяка област на Италия претендира за своя собствена кухня и това май наистина е така, ако се вгледате в рубриките за специални продукти, специални ястия и напитки, които придружават главата за всяка отделна област на тази великолепна страна.

Структурата на тази книга (преведена на над 20 езика и претърпяла по няколко издания в Италия и Русия), която е колкото кулинарна, толкова и културологична, и историческа, включва глава за всяка област на Италия с нейните кулинарни особености и глава за най-характерните кулинарни реалии, с които свързваме тази държава – пицата, пастата, ризотото, зехтинът, средиземноморската диета и т.н. От тази книга ще научите толкова много за Италия, че в края ще сте поне със средно специално образование по въпроса. И, разбира се, ще знаете много повече за нейната храна и за методите на италианското готвене.

Пицата, както си я представят по цял свят (кръгла, зачервена и поръсена отгоре със сирене), е измислена в Италия в края на ХІХ в. През 1889 г. дон Рафаеле Еспозито, собственик на прочутата пицария „Бранди“ в Неапол, поднася на своите клиенти патриоти националния трикольор във вид на ястие (пица с домати, бяла моцарела, зелен босилек) в чест на тогавашната кралица на Италия Маргарита Савойска. Блюдото е високо оценено от самата кралица и оттогава тази пица се нарича така – „Маргарита“.

Пицата обаче за всеобща изненада не е флагманът на италианската кухня. Първото място държи и винаги е държала пастата, чиито вариации, формати и разновидности са толкова много, че сигурно не могат да се научат за един живот. Те обаче могат да се намерят в специалното приложение в края на книгата, заедно с препоръки за салци и сосове към тях.

Къде се произвежда най-качественият италиански зехтин, каква е ключовата дума на прочутата средиземноморска диета, кои са най-добрите готвачи в света и защо? Това са все неща, които с удоволствие ще научите от “Храната – италианското щастие” на Елена Костюкович. В допълнение книгата е изпъстрена с цитати от произведения на велики автори като Гьоте, Стендал, Иполит Тен, които описват своите италиански пътешествия и впечатленията си от италианската кухня преди векове.

Наред с всичко останало, най-ценното на тази книга е, че тя е един незаменим справочник, към който можете да се обръщате всеки път, когато искате да сготвите, да хапнете нещо италианско или просто когато се каните да посетите Италия. Тя ще ви научи как да го направите, къде да отидете и какво да търсите от истинската италианска храна. Което е голямо богатство, като се има предвид, че истинската италианска храна е…истинско щастие!

Барман ни учи кога и какво да пием, докато разкрива убийство

korica_petite

Ако сте любители на европейската криминална проза, знаете италиански и харесвате Марко Малвалди, можете да си купите “Игра за петима” в оригинал за 34 лева. Ако обаче сте любители на европейската криминална проза и не знаете италиански, пак можете да си купите същата книга на български далеч по-евтино. Заслугата е на издателска къща “Авлига”, а “Игра за петима” е третият криминален роман, който издателството пуска тази година.

А каква е разликата между европейската и американската криминална проза? Разликата е, че в първия случай едни симпатични хора разкриват престъпления леко и небрежно, без да се налага да избият половин дузина заподозрени, извършвайки обилни кръвопролития. Напротив, те разчитат основно на мисловните си способности и не си цапат ръцете с кръв. Докато в презокеанския случай има опасност в края на книгата да забравите кой кого е убил и всъщност да има толкова много убити, че вече да няма кой да разкрие престъплението…

Масимо е млад, добре образован, но професионално нереализиран италианец от Тоскана. Щастието обаче му се усмихва и с печалбата от тотото отваря малък бар в курортното градче. Сред постоянните посетители на бара му освен туристите са и местните пенсионери. А любимата им игра на карти е брисколата за петима, чийто запален почитател става и той.

Това е фонът, на който се разплита трагичната смърт на местно момиче с противоречива репутация. А в ролята на следовател се явява самият барман, чиито наблюдателност и упоритост напомнят тези на старомодните му предшественици Шерлок Холмс и Еркюл Поаро.

И понеже барът е пресечната точка на клюките от целия град барманът става по-важен и от инспектора, разследващ престъплението. А развръзката? Развръзката има нещо общо с брисколата – играта за петима, където единият…винаги лъже.

Смешното е, че като един истински италианец барманът приема много присърце правилата за природосъобразно хранене и пиене, така че книгата е изпъстрена с уместните му забележки по повод на неразумни искания на клиентите.  Така покрай всичко друго можете да научите и кога /не/ се пие капучино, еспресо, студен чай или просеко, както и в кое време годината каква хранителна подкрепа може да си позволите на крак.

Марко Малвалди е роден в Пиза  през 1974 г. „Игра за петима” е първата книга от серията за Бар „Луме”, въвеждаща образа на бармана Масимо и четиримата пенсионери-кибици. За своите криминални романи Малвалди е носител на наградите Isola d’Elba Award и Castiglioncello Prize. В Италия книгите му се радват на огромен успех и на популярна телевизионна поредица.

 

>Красотата на клишетата

>

Ако забравим за малко, че е модерно да бъдем сноби и се вгледаме в простотата на клишетата, може би ще си признаем, че клишето притежава съвършена красота. Замислих се за това, когато за рождения си ден получих едно от онези пожелания със слайдове, музика и грижливо подредени думи – толкова ми стана готино, че чак си го пусках няколко пъти…Тайно. Малко след това дойде рожденият ден на приятел, при това кръгла годишнина. Зарових се в клишетата – какъв избор само! – и избрах нещо, което ми се стори подходящо….Резултатът беше, че ми се обади да ми благодари за пожеланията. Виж ти! Откъде толкова радост в клишетата?
Започвам да си мисля, че клишето е толкова привлекателно, защото е просто и искрено. То изразява в чист вид най-съкровените ни желания и предпочитания, преди към тях да добавим модата, предразсъдъците, стремежът да се харесаме, да бъдем оригинални, да ни забележат. Клишето е неподправено. И затова е истинско.
Помислете си за няколко прости клишета от живота. Двама тийнейджъри, които се целуват в парка, младо семейство с две деца, които вдигат врява…”Мона Лиза” – едно от най-въздействащите клишета, които съм виждала през живота си. Изглежда някои неща стават клишета, просто защото твърде много хора ги харесват. Толкова много, че в един момент стават банални. Но все така съвършени.
Вижте снимката към този пост. Прилича на абстрактна картина, но е съвкупност от стотици банални клишета от рода на “И+М=Л”. Това е стената на безистена към балкона на Ромео и Жулиета във Верона. Хиляди хора са оставяли върху нея свидетелства за любовта си години наред. Така постепенно от наслагването на клишетата се е родило изкуство. Също като в живота, който е низ от клишета. Ако имаме късмет. Хубаво е да си в клишето. Всичко извън него е непълноценно.

>В жегата – "граните"

>
“Граните” (ударението е върху средната сричка) е южно-италианското название на сладолед без мляко. На български имало нещо подобно, което се наричало “скрежина”. Разликата е, че българското се състои от оцветители, вода и захар, докато италианското е само с пресни плодове. Приготвянето му е лесно на пръв поглед, но има известни трудности докато се улучи правилната консистенция.
Най-известната рецепта е с лимони. Пропорцията е на 1 л вода – сок от 4 прясноизцедени лимона. Водата се кипва със 150-200 гр. захар за около 2 минути. Към получената смес се добавя сока от четирите изцедени лимона (предварително измити и обелени). В сместа от водата, захарта и лимоновия сок се добавят лимоновите кори и всичко престоява 30 минути. След това се прецежда, изстива и се слага във фризера. Тук идва деликатният момент, защото според силата на това съоръжение сместа може да престои половин-един час или повече. Най-добре е да я наблюдавате първия път по-честичко, за да уцелите момента и да не стане на лед, а на вкусни плодови кристали. Накрая е добре да има още едно разбъркване с миксера.
Вторият вариант е със слабо кафе (шварц или друго, а защо не и безкофеиново?). Половин литър кафе се смесва със захар на вкус и се действа по гореописания начин.
Най-вкусно обаче е с червени горски плодове, за предпочитане – ягоди. Там официалната пропорция не ми е известна, но предполагам, че не е много трудно да я налучкате сами.

>Що е то "фритата" и има ли почва у нас?

>

Фритата е италианска манджа и да, има почва у нас, в Родопската кухня, но с друга форма, ако не с друго съдържание. Фритата е бързо, вкусно, питателно ястие и, при това, икономично. Става за гладни тийнейджъри, гладни мъже и, защо не, за гладни жени.
Необходими продукти – средно голям /голям/ картоф, от 1 до три яйца, малко мазнина.
Необходим съд – тиган: колкото по-голям, толкова по-добре.
Приготвяне:
1. Нарязвате картофа на много тънки колелца – 2-3 мм.
2. Покривате дъното на тигана и запържвате картофите от двете страни на бавен огън.
3. Разбивате яйцата много добре /за предпочитане с миксер/. Добавяте сол и ги изсипвате върху омекналите и запържени картофи. Когато се получи хомогенна смес, обръщата “палачинката” от другата страна и е готово.
Впрочем, става и за късна закуска.