Писмо*

От чувства мигновени

разплакана си пак…

Не бързай ти към мене

със самолет, със влак –

където и да бъдеш,

в мига на луд копнеж

решиш ли да се върнеш –

тръгни към мене пеш.

 

Върви по пътя бавно

и бавно успокой

желанието странно

отново да съм твой.

Върви по пътя дълго,

през дълъг трезвен ден.

Случайно кацнал гълъб

помилвай вместо мен,

целувай дъхав люляк,

изгрял пред теб в зори.

Сравнявай ме със други –

от мене по-добри.

И ако побеждава

мечтата твойта плът;

и ако не забравяш

целта на твоя път –

ще спреш пред мене мълком

в миг необикновен…

И търсила ме дълго,

ти дълго ще си с мен.

*”Обичам те дотук”, Г. Константинов, издателска къща “Пламък”, София 1993

>Съвместен живот

>Дагмар Седлицка

През първите тридесет минути
се познаваме най-добре,
така както би било
и след четиридесет години.
Само че в своя живот човек е
все някъде другаде –
нито в началото,
нито в края.

ПРИЗНАНИЕ В НЕЖНОСТ

Казваш: “Обичам те.”
Мислиш си: “Не е достатъчно за един живот”.
Казвам: “Боя се от самотата.”
Мисля си: “Не е достатъчно за една любов.”

МЕЖДУЛИЧНОСТНА КОМУНИКАЦИЯ

Хващаме трамваи до спирка “Надежда”.
Хващаме пеперудите в мрежи
и птиците в клетки.
Хващаме се за коледните дръвчета,
сякаш тревни стъбла.
Хващаме печатните грешки
в коректурите
на своите лирични дневници.
Хващаме се за думите.
Хващаме извършителя
на своите собствени кражби.
Хващаме щастието за перчема.
Хващаме се
за ръце.

>Нищо повече

>Франтишек Халас (1901-1949)

Все си казвам Животът това е
само нападение на съдбата.
Малко повече жар
огорчение, хленч
и нищо друго.

Все си казвам Мечтата това е
само едно литнало въгленче.
Малко повече глад,
нетърпение, разочарованост –
нито капка повече.

Все си казвам Любовта това е
само утешителният кислород на мрака.
Малко повече срам,
злочестие, самота
и нищо друго.

Все си казвам Смъртта това е
само една стара стъкларка.
В повече няколко грама надежда,
последна прошка
и нищо друго.

Все си казвам Поезията тя е
само шепа орлови пера.
В повече само коричка щастие
възторг, смирение
и нищо друго.

>На какво се учудвам не зная…

>Добромир Тонев

***
На какво се учудвам, не зная –
нищо повече от смъртта.
Ще ухая с липите в безкрая,
ще се качвам, ще слизам с дъжда.

Ще се качвам, ще слизам с дъжда,
ще обличам и храня дървото.
Нищо повече от смъртта.
Нищо повече от живота.

>Време

>Блага Димитрова

Това, което тече през пръстите ми
и ги оставя опарени –
наричам време.

Това, което охлажда раните ми
и ги кара да зараснат –
наричам време.

Това, което побеждава победите ми
и ме кара да се срамувам –
наричам време.

Това, което ме гради търпеливо
и неспирно ме разрушава –
наричам време.

А що е то?