>Безпощадната прозрачност на социалните мрежи

>Едно от най-силните качества на социалните мрежи е, че в тях неискреността и нагласеното се виждат от самолет. Ето защо те са може би най-неподходящото място за скрита реклама или PR. Бизнесът от този бранш обаче не иска да признае това подразбиращо се поражение и продължава да ги атакува напълно безуспешно. Има само един начин да правиш реклама и PR през социални мрежи – да не криеш, че това е реклама/PR. Иначе по-добре изобщо да не ги правиш.
Класически пример в това отношение е интервюто с кандидат президента Меглена Кунева, което пусна Захари Карабашлиев в своя блог на 1 август тази година. Сигурно за втори път казвам в това пространство, че много го харесвам като писател и може би точно за това не ми е приятно да виждам това, което видях. Коментарите под поста са повече от красноречиви… Ще речеш, че тези, дето са го поръчали (или просто са го помолили да го направи), са си взели поука от резултатите. Но не! Десет дена по-късно интервюто излиза и на английски език в novinite.com. Защо ли? Да не би да таргетира сънародниците ни в чужбина, които са забравили български, но в същото време са се запътили към урните със страшна сила? Едва ли. Защо тогава? Отчитаме публикации или си вдигаме имиджа сред чужденците? Те обаче няма да гласуват. Не и този път. Може би все пак това има значение за спонсорската политика? Кой знае. Що се касае до избирателите обаче, единствената полза е, че това интервю се е превърнало в барометър. На неодобрението.
Ето още един пример. Това е ли скрита реклама на Subway? Не мисля. Но категорично е по-ефективно от предишното.

>Тъжно-циничното и смешно-поетичното

>

Фен съм на “18 % сиво” от Захари Карабашлиев. В момента в “Българска армия” се играе пиесата му “Откат”. При полупразна или полупълна зала – зависи от гледната точка.(Може би не е лоша идея да я преместят в камерна зала.) Преди това я бях чела, но ми се видя доста объркана. И понеже пиесите са си за сцена, а не за четене, в театъра нещата стават по-ясни. Модерна сценография и режисура, известни артисти (Георги Новаков, Иван Радоев), порядъчна доза истерия и умерен до силен цинизъм. Които в романа стоят по-добре. Всъщност стилът си е същият, само че в театъра не събира толкова публика и овации, колкото привлече романът…С помощта на приятел стигам до основното послание: всеки иска да го слушат, но никой не чува другия. Мъчително наистина, но доста вярно. Толкова вярно, че почти е трудно за разбиране. Тъжно-цинично.
Няколко преки по надолу по “Раковска” Мариус Куркински пълни залите. Като изтупва от праха повече или по-малко забравени български автори. Николай Хайтов, Ангел Каралийчев, Станислав Стратиев. Прави го виртуозно. С много смях, щипка тъга и много поезия…Продължавам да съм фен за Захари Карабашлиев, но в театъра предпочитам смешно-поетичното.
И май не само аз.