>Безработни ли са учениците и пенсионерите?

>Поредната галимация, този път между НСИ и Министерството на труда и социалната политика е христоматиен пример за това как репортерите не обичат да мислят, а аргументацията не е силната страна на политиците. Спорът между двете институции дали безработицата е 9 % /според МТСП/ или 12 % /според НСИ/ е доста безпредметен, като се има предвид различната им методика на изчисление. Това, че новина като по-висока от официално обявената безработица би се харесала на всички медии е ясно. Ясно е дори, че те биха били напълно доволни само ако вкупом замислим и реализираме групово национално самоубийство. (Склонността на средствата за масово осведомяване към трагизъм и нещастно стечение на обстоятелствата е стара като света.) В същото време методиката на НСИ за определяне на безработицата е идиотска, ако и да е Европейска. Защото отчита безработните между 15 и 64 годишна възраст. В това число, както се досещате, влизат учениците от 8 до 12 клас (по около 50 000 души на випуск) и пенсионираните по закон мъже и жени съответно на 63 и 60 г. възраст. Да, вярно е, че във възрастта 15-19 г. не са 100 % тези, които ходят на училище. Но не са 100 % и тези, които не ходят. Същото се отнася и до пенсионерите – не всички между 60 и 64 г. са успели да се пенсионират навреме, но много са тези, които са успели. Не смятам, че и методиката на МТСП, респективно Агенцията по зетостта, е идеална, защото отчита някакви хора, които имат нерви и време да ходят да се регистрират в бюрата им. Но ме удивлява това как на министъра не му хрумна един толкова прост довод срещу НСИ, а на медиите не им хрумва да се замислят на колко години човек има право да работи в България?

>Данъчните събират жълти стотинки

>Интересното на това заглавие е, че то има и буквално, и преносно значение. Сега ще разберете защо. След като в. “Сега” огласи доклада на НАП, от който става ясно, че данъчната събираемост е под планираното, а бюджетът е заплашен от актуализация, данъчните решиха да излезнат с по-положителна новина (или пък някой им подсказа тази жизнеутвърждаваща идея). Така за последния срок за подаване на данъчни декларации за физически лица, който е на 2 май в понеделник, те пуснаха на медиите окуражаващата информация, че само от 10 души ще съберат 4,5 млн. лв. данъци. Браво! И понеже медиите ги мързи да отидат до данъчните служби, пропускат много любопитна подробност…
В края на миналата седмица в столична данъчна служба цари леко оживление. Трябва да се признае, че работата е много добре организирана. Взимат се електронни билетчата, служителите са много и редът ти идва бързо. Решила съм да отида лично, понеже не съм сигурна, дали трява да вписвам едни 2 сотинки от годишното изравняване в данъчната си декларация и съответно дали да ги плащам. Допреди няколко години имаше изрично указание да не се занимаваме с жълтите стоники при изчисляването на данъците си. Тъй че отивам на гишето, подавам си декларацията и данъчната ми казва, че трябва да си напиша двете стотинки и след това да отида да попълня платежно нареждане и де си ги внеса. Щом трябва, значи трябва, въпреки че и моят и нейният труд за времето, което губим около тия две стотинки, струват много повече от тях…Прилежно отивам до гишетата, които са всъщност банкови гишета на СИБанк в салона на самите данъчни, и се захващам с близкото до абсурда занимание да попълвам платежно за 2 стотинки. Обаче няма проблем, аз имам слабост към абсурда, още малко и ще ми достави удоволствие…Само няма да ми хареса, ако ми искат такса превод – не ми искат. Хубаво. В това време на гишето до мен се разгръща препирня. Данъкоплатка на средна възраст си признава, че трявало да внесе 2 стотинки, ама й се видяло много неуместно, затова си написала платежното нареждане за един лев. Данъчната (или служителка на СИБанк, не знам) мисли около 5 секунди, и съвсем правилно решава, че не е редно да взима на жената 98 ст. повече. Жената обаче не се дава: “Ама моля ви се не ме занимавйте с глупости! Как така ще внасям две стотинки? Това е смешно. Вземете си там другите за някой на който не му достигат.”, наивно предлага жената. Ще ми се да й кажа, че ако тя дължеше на държавата 98 ст., държавата нямаше да й ги опрости, но я поглеждам и се отказвам. Много е решителна. Данъчната обаче също не се дава, с което ми се издига в очите. Препирнята образува по-голяма опашка на гишето. Естествено, намесват се и хората от опашката. “Ама вие какво? Аз имам да внасям 1 стотинка и си я внасям.”…”Ами да! Аз имам 12 стотинки и аз се редя.”, казва друг. Аха, мисля си, значи моята работа не е изключение и тука сме се наредили цяла група прилежни данъкоплатки, които трябва да внесат от 1 до 12 стотинки. Страхотно. Вече се чувствам по-добре. Така де, ако нещо се случва по-често, то престава да изглежда толкова абсурдно. Накрая жената се предава и отива да попълва ново платежно – за две стотинки. Така й се пада като се прави на много щедра към държавата.
Докато ми обработват платежното нареждане започвам да смятам…Ако 3 милиона работещи българи внесат по 1 стотинка колко ще се получи? 30 000 лв. Хм… Май няма да им стигнат за увеличение на пенсиите.

>Унисексът – общински подход

>
Бих искала да започна този пост с твърдението, че услугите в администрацията стават все по-добри (не се майтапя). Може би първо, защото успях само за час и нещо да мина процедурите за лични документи и второ, защото последните пъти, когато ми се е налагало да се сблъсквам с администрацията, е било по-малко страшно отколкото съм очаквала. Даже и в общинската администрация! Но кармичният български проблем с обществените тоалетни, продължава да трови доброто административно обслужване и да поставя гражданите в ситуации, в които те да се питат: “Мъж ли съм, жена ли съм…”
Та отивам в община “Витоша” – тази нейна част, която се занимава със земи, местни данъци и такси и т.н., и ми се налага да се отбия от канцелариите. На тоалетната има табела, която означава, че е и за жени, и за мъже – направено е с картинки за по-ясно. Вътре попадаш в обща част, от която става ясно, че по времето на социализЪма, откогато е тази сграда, е имало отделна тоалетна за другарки и отделна за другари. Сега има една, но която пише “Служебна” (тя разбира се е заключена), и една за всички останали. Запътвам се към втората, защото не работя в община “Витоша” (една доста богата община впрочем) и…попадам на писоар и съответно на мъж в деликатна ситуация. Напускам стремглаво и изливам недоволството си върху първата срещната служителка. “Ама влизайте – казва тя подкрепящо – там няма никой!”. “Как да няма – нали току що го видях!”, опонирам аз без да уточнявам какво точно съм видяла. “Ами няма друга тоалетна, на долните етажи е още по-лошо – няма никаква”, опитва се да ме успокои тя. Решавам, че сигурно са направили тоалетните на канцеларии, подтискам гласа на природата и си свършвам административната работа. На тръгване, по закона на всемирната гадост, в асансьора – аз и той. 13 етажа…Стоим, мълчим, правим се, че няма нищо – културни хора демек. Само дето още не сме свикнали да пишкаме заедно. Но и това ще стане, и това ще стане…

>Лобизмът на налъмите

>
Знаете ли кога лобизмът на ниски нива ще стане ефективен? Когато цъфнат налъмите. Зачестилите напоследък оправдания, че една или друга законова поправка са плод на дейността на ниските нива, които се подават на лобизъм, са смешни, безпочвени и служат само на официалните медии, за да имат какво да кажат /цитират/, когато не искат да кажат истината. Ефективеният лобизъм в България /а и не само/ става само и единствено на най-високите нива. Чиновникът, който е умрял от страх поредната нова власт да не му духне под опашката, няма да посмее да сложи на своя глава текст в закон без одобрение на началника, даже под заплаха от смъртно наказание. Няма начин текстът за изисквания към фирмите, които превозват деца, да мине без най-високо съгласие, т.е. на министъра на транспорта и съобщенията. Няма начин в Държавен вестник да бъде публикуван текст, различен от приетия в пленарна зала, който да позволи върху водка “Мери Джейн” да стои голямо листо марихуана, а производителите й да го използват и в телевизионната си реклама, когато намерят за добре. Това може да стане само чрез предсeдателя на правната комисия и председателя на парламента. Ами защо никой не пита главния редактор на Държавен вестник кой му е дал поправката? Той сигурно може да говори…Това, че през годините е имало 11 подобни случая на нерегламентирани поправки на вече прието законодателство, означава само, че предишните шефове на парламента и шефове на правните комисии имат какво да си спомнят в това отношение. Страхувам се даже, че с лобизъм на ниски нива не може да процъфтява и контрабандата на цигари. На ниски нива може да изтече само темата за матурата по български език и литература. Това евентуално е лобизъм на ниско ниво в полза на фирмите, които предлагат курсове за подготовка на зрелостници. И толкова с ниските нива и сериозния лобизъм.
Вече няколко правителства не приемат закон за лобизма и предпочитат да превърнат тази дейност в мръсна дума. Тя обаче не е такава, когато лобистите открито декларират за кого работят и подкрепят тезите си с аргументи, а не с “подаръци”. Очевидно е обаче, че на всички със закон ще им е по-сложно.

>Помощ! Администрация!

>Защо очакванията ни от следващите няколко месеца не бива да се много големи и за какво се използват първите сто дни на всяко правителство?
През първите сто дни всички новоизлюпени политици се борят с триглавата змия, наречена българска администрация. Нейните три глави се наричат мудност, безхаберие и омраза към редовия гражданин. Те се ръководят и от съответни принципи:
1. Ако една работа може да се свърши бавно, няма защо да се бърза.
2. Ако една работа може да се свърши повърхностно, няма защо да се натягаме.
3. Ако някой има проблем – да си го решава.
Във всяка администрация все пак има хора, на които можеш да разчиташ, които са професионалисти и вършат работата си както трябва. С повече усилия можете да ги преброите на пръстите на двете си ръце. По-лесно обаче ще се справите с едната…
Администрацията няма право да си отмъщава на политиците, а е длъжна да работи за тях. Въпреки това много често го прави. След избори, чиновникът обикновено стои и дреме като врабче, препарирано от змия, и чака указания. Ако не ги получи, може да си стои така до края на мандата. Впрочем, не по-малка задача на професионалната администрация е да препятства най-глупавите и противоречащи на правилата намерения на своя министър, с което всъщност предпазва и него, и обществото от предстоящи провали. Лошото е, че и това някак си все още не се случва. Защото ако някой не слуша, трябва да си ходи.
Поставена в такива несигурни и хлъзгави обстоятелства българската държавна администрация си е изградила предпазни механизми и прилага редица хватки, за да й е мирна главата. Тя има и префинени средства за мъчение, с които си отмъщава на новото началство.
Първото смъртоносно оръжие на чиновника е, че той не признава друг начин на комуникация, освен писането. В този смисъл, ако нещо не е написано, това означава, че то не е станало, не е наредено да се върши и следователно може да не се върши. Това на пръв поглед изглежда смешно, но всъщност не е. Защото може да се окаже, че нещо, което си мислите, че вече е направено, защото е наредено устно, изобщо не е започнато.
Вторият хлъзгав камък това са сроковете. Ако не поставиш срок за изпълнение на дадена задача, чиновникът може и никога да не я свърши или пък след два месеца да ти докладва, че са възникнали еди какви си трудности (но винаги писмено). Не е изключено и много след като даден ангажимент е трябвало да бъде изпълнен, да научите (отново писмено), че тази работа всъщност не е работа на този, на когото сте я възложили, а на някой друг, на който тепърва трябва да се възложи.
Трето, не разчитайте чиновникът да ви предупреди за проблемите навреме. Ще научите за тях точно един ден, преди да стане късно. Така той си гарантира, че все пак ви е предупредил преди крайния срок и в същото време оставя изцяло на вас отговорността да намерите решение.
Като направим бърз преглед на новите министри и изключим двама-трима с административен опит, чакат ги интересни дни. А нас…скука!