Млад юрист осмя съдебната система в пиеса

Krum_koricaКогато човек от системата осмее системата, боли повече. Ето защо дебютната книга на младия юрист Крум Зарков, включваща две негови пиеси (“Началник” и “Скъпи сънародници”) е събитие на книжния пазар.

Издателство “Валентин Траянов”, известно с многобройните си заглавия в областта на театралното изкуство, вече я пусна в разпространителската мрежа и книгата може да се намери в обектите и в онлайн книжарницата на най-големия разпространител – “Хеликон”. Крум Зарков е роден през ноември 1982 г. в София. Юрист, магистър по  Международно публично право и по Право на международните организации  от  Университета „Пантеон-Сорбона“ в Париж. Дипломната му работа през 2007 г. печели Голямата награда  на Института по науки за отбраната във Франция. Завърнал се в България, той работи в Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество и Комисията по вътрешна сигурност и обществен ред в 41-вото и 42-рото Народно събрание. Сега е експертен съветник в Европейския парламент.

Пиесата му „Началник“ е номинирана от Сатиричния театър „Алеко Константинов“ в Конкурса за сатирична комедия – 2016 г. Действието се развива в страната на несвършващия преход. Там, където новото не замества старото, а намира мястото си до него. Хиперболизираната (надяваме се!) сатира на назначенията в съдебната система ни показва нещо, за което се досещаме, но предпочитаме да не мислим за него. Нещо, което ни лишава от основно право – правото ни на правосъдие и справедливост. Тази изключително актуална пиеса чака да намери своя режисьор и подходящи актьори. А публиката със сигурност ще я припознае с нерадостното си съдебно настояще. И дано да стане така. Защото пиесите, дори и тези издадени на книга, могат да оживеят само… на сцената.

Крум Зарков е син на известната българска журналистка Ана Заркова.

“Кръщене”-то на К. Донев прилича повече на погребение

Пиеса на Камен Донев, в която играе Камен Донев, не е като пиеса на Камен Донев, в която не играе Камен Донев. “Кръщене” е от втория случай. И е толкова зле, че ако Донев продължава в същия дух, много скоро ще бъде забравен като най-голямото явление в българския театър от най-новата ни история. Постановката в Театъра на Българската армия е твърде компормисна и ако този театър има сериозен драматург, той не би трябвало да допуска това представление. Прочети още в кОлтурен блог.

>Любов, щастие, милиони…, но не зрители

>Заглавието е заблуждаващо. Всъщност, ако човек отиде да гледа постановката на Валентин Танев “Любов, щастие, милиони” в “Сълза и Смях” точно преди предсатвлението, може и да не си намери билети. А всъщност пиесата е супер глуповата и не заслужава такова внимание. В театъра се наблюдава тенденция (характерна повече за киното) да се поставят тъпи неща с известни актьори, само и само да се привлече публика. И формулата явно работи. Иначе талантливата дъщеря на Тодор Колев – Албена Колева, Малин Кръстев и Чочо Попйорданов играят много добре и може да се посмеете (ама не чак да се разплачете от смях – такива оценки определено са прекалени!). Текстът е и доста старомоден – от средата на миналия век, без в него да има неповторими мъдрости като в някои още по-стари пиеси например. Описаната случка все пак е поучителна за жени. Какво става с един мъж ако се види с пари и/или власт? Става “леле майко!”…Какво е единственото, което остава на една жена в такъв случай? Да го прецака. Това и се случва.
След като сте се посмели или поусмихвали, накрая ви остава леко омерзителното чувство, че от театъра човек обикновено очаква нещо малко повече.

>"Сирано дьо Бержерак"? По-скоро не.

>

Сценографията на Чавдар Гюзелев в постановката “Сирано дьо Бержерак” в Народния май е единственото нещо, което наистина си струва и което доставя истинско удоволствие на зрителите. Ексцентричността на режисьора Теди Москов започва да става почти неразбираема. Сигурно затова самият той се опитва да я обясни в програмата на постановката. Оттам разбираме, че постановчикът смята режисьорите за “наемни убийци” по отношение на авторските текстове (напълно правдоподобно) и тъй като понякога изкривяването на текстовете е просто нечовешко, то може да доведе дотам, че да ти се прииска да видиш самия оригинал…Това обяснява и пълното разностилие на постановката, която започва с крайна форма на осъвременяване, гротескно-просташко-безмислено (и недостатъчно смешно), и завършва с класическия текст на пиесата и класическото му изпълнение. В резултат и двата подхода са еднакво скучни. Все пак тук-там човек се засмива, понеже от време на време Теди Москов все още е забавен. Добрите новини обаче свършват дотук. Защото гласовете на съвременните актьори и дикцията им не са достатъчно добри и през повече време зрителите не чуват почти нищо от това, което се рецитира на бързи обороти. Цяло чудо е, че от публиката не се носи викът:”Не се чува!”. Но някой рано или късно ще го направи. Струва ми се, че освен скритите микрофони нищо друго не може да спаси тази ситуация в Народния (при това не само за тази постановка).
Положението с актьорският състав също не е розово. От Владимир Карамазов (Кристиян дьо Новилет), който е един стахотен драматичен актьор в театъра, Теди Москов е направил клоун – роля, която безкрайно не му отива. От човек като Деян Донков (артист много по-подходящ за киното, с излъчване на отрицателен герой) режисьорът се опитва да прави романтичния и поетичен Сирано дьо Бержерак – мисия безмислено невъзможна.
Тъй като началото е голямо изпитание, някои зрители си тръгват доста бързо от тази постановка. Все пак ако така и така човек си е купил билет, струва си да остане докрая, понеже ще стане свидетел на промяна в замисъла. Но ако очаква да изпита истинско вълнение от срещата си с изкуството, по-скоро ще остане разочарован.

>От всичко театър не става

>Не съм вярвала, че театралното представление, което няма да издържа докрая и ще си тръгна по-рано, ще е постановка на Александър Морфов. Подведена от суперлативите, дочути оттук-оттам, склонявам да отида на “Полет над кукувиче гнездо” в Народния театър. Макар че ме е глождило съмнението какъв театър ще излезе от известната книга на Кен Киси, особено след филма на Милош Форман, който всъщност я прави истински известна.
…Въпреки чудесната сцена и много добри декори, още в първата сцена се убеждавам, че сравнението с филма е болезнено. То е сигурно нещо като това да гледаш “Котките” в Софийския Музикален театър, след като си го гледал на Бродуей (само предполагам). Толкова е болезнено, че ти се приисква да отидеш и да си изтеглиш филма от интернет. Да, Иван Бърнев в ролята на Били е много добър, но един Бърнев театър не прави. Пък и това все пак е второстепенна, а не главна роля. Изненадващо, всички останали актьори са възприели изкуственото рецитиране на реплики, тип “Стъклен дом”, което убива и без това липсващата истинска страст в играта им. Казват, че и Деян Донков бил голяма звезда, обаче неестественият му смях кърти последното останало търпение в (част от) зрителите. Всъщност, някои започват да си тръгват много по-рано от мен.
Като капак на всичко, постановката е чисто преразказване на сюжета на романа, без никакъв заден план. Едно време като гледахме филма, задният ни план бяха оковите на соца. Обаче окови има винаги и сестри Реджит също. И да изпуснеш възможностите, които дава този текст в едно актуално изкуство като театъра, което ти дава безкрайни възможности за импровизация, си е чиста лудост. Е, вярно, че публиката много се смее, когато Деян Донков псува на майка, но не на всички им е смешно от това. Не знам, не знам…Голям залък е лапнал Морфов с това представление. И очевидно се е задавил. На гърба на програмата виждам, че постановката е направена с подкрепата на Американската фондация за България. Тцъ, тцъ, тцъ…да не би да е поръчка, питам се? И си отговарям, че дори и да е било поръчка, пак можеше да се направи по-добре.