>Когато правим нещо просто така…

>

Съдбата, Провидението, Промисълът или каквото и да е там са удивително последователни, когато нещо няма да го бъде. Със сигурност всеки е забелязал колко лесно се получават някои работи и колко тегаво се влачат други. Независимо дали става дума за професията ви, за връзката ви, за децата ви или просто за поредната ви идея. Казват, че когато вложиш в нещо цялата си душа, страст, енергия и прочие, и му се отдадеш истински, то винаги става. Не съм сигурна. Ето един пример.
От приказната къщичка на вече покойния майстор-дърворезбар Рачо Ангелов на входа до гората в кв. “Изгрев”, днес са останали няколко тона строителни отпадъци. Празното място почти ме вцепенява, не съм обърнала внимание, свикнала съм като дете тук да виждам нещо приятно и изведнъж…боклуци! Преди доста години, когато тази къщичка се строеше, а майсторът беше още жив, хората минаваха край нея и питаха с любопитство: “Какво е това?”, “Кой го прави?”, “Защо го прави?”. Отговорите обикновено гласяха – “Замък.”, “Майстор-дърворезбар.”, “Ей така, за себе си, за удоволствие.” Никой не влизаше в тази къщичка и въображението се развихряше на тема какво ли има вътре? Въпреки загадъчноста му обаче винаги ме е съпътствало чувството, че това място е пусто, самотно и чудато, и красотата му не може да компенсира липсата на живот.
Когато след години наследниците му пуснаха посетители вътре, се оказа, че това разрешение не можа да предизвика достатъчно интерес. Очевидно отвътре не беше толкова интересно, колкото отвън. Не го спаси и обявяването му за паметник на културата. При това много хора, включително и наследниците на майстора, са положили доста усилия, за да оцелее. Последният опит – замъкът да бъде преместен в крайморското имение на новобогаташ, също се провалил, защото имуществото му било запорирано. Сега красивата дърборезба гние в някакво мазе или склад, далеч от хорските погледи, превърнала се в една тъжна алегория.
Какво остава от приказните замъци, които градим? Нищо. Отиват си заедно с нас.

>Някой трябва да казва на децата "Не убивай!"

>Първият път беше, когато две момичета убиха приятелката си, защото за нещо й били завиждали (всъщност това ли беше първият път?). После…после случаите станаха доста повече – за злато, за канабис, от гняв… Започнахме просто да ги отчитаме и да казваме на глас или наум “Ужас!”. След това – да ги забравяме. Никой не иска да живее дълго с ужасните мисли. А по всичко личи, че на децата просто някой трябва да започне да им казва: “Не убивай!” Сигурно ще бъде от полза, просто защото никой не им го е казвал досега. А се налага. Например: “В този филм и в тази игра се убиват, но ти не прави не така, не е хубаво.” Или: “Излез навън да си играеш, но не убивай!” Може й: “Изяж си яденето и се измий зъбите. И не убивай!” Също: “Това е нож. С него можеш да си отрежеш хляб и да убиеш. Но ти не убивай!”
А защо не: “Обичам те! Не убивай!”

>Красотата на клишетата

>

Ако забравим за малко, че е модерно да бъдем сноби и се вгледаме в простотата на клишетата, може би ще си признаем, че клишето притежава съвършена красота. Замислих се за това, когато за рождения си ден получих едно от онези пожелания със слайдове, музика и грижливо подредени думи – толкова ми стана готино, че чак си го пусках няколко пъти…Тайно. Малко след това дойде рожденият ден на приятел, при това кръгла годишнина. Зарових се в клишетата – какъв избор само! – и избрах нещо, което ми се стори подходящо….Резултатът беше, че ми се обади да ми благодари за пожеланията. Виж ти! Откъде толкова радост в клишетата?
Започвам да си мисля, че клишето е толкова привлекателно, защото е просто и искрено. То изразява в чист вид най-съкровените ни желания и предпочитания, преди към тях да добавим модата, предразсъдъците, стремежът да се харесаме, да бъдем оригинални, да ни забележат. Клишето е неподправено. И затова е истинско.
Помислете си за няколко прости клишета от живота. Двама тийнейджъри, които се целуват в парка, младо семейство с две деца, които вдигат врява…”Мона Лиза” – едно от най-въздействащите клишета, които съм виждала през живота си. Изглежда някои неща стават клишета, просто защото твърде много хора ги харесват. Толкова много, че в един момент стават банални. Но все така съвършени.
Вижте снимката към този пост. Прилича на абстрактна картина, но е съвкупност от стотици банални клишета от рода на “И+М=Л”. Това е стената на безистена към балкона на Ромео и Жулиета във Верона. Хиляди хора са оставяли върху нея свидетелства за любовта си години наред. Така постепенно от наслагването на клишетата се е родило изкуство. Също като в живота, който е низ от клишета. Ако имаме късмет. Хубаво е да си в клишето. Всичко извън него е непълноценно.

>За иконата на Св. Георги в Хаджидимово

>

В манастира “Св. Георги Победоносец” до Хаджидимово се намира една от най-старите икони на Св. Георги у нас. Тя е от турско време, когато от земята я изравят при необичайни обстоятелства и след това на мястото се строи манастирът – история, която се е случвала често по светите места. Тя не е голяма и вече е изложе на показ по всяко време. Вековете са нанесли тъмни пластове върху нея и фигурите се различават трудно. Уникалното в тази икона е, че върху коня зад Св. Георги седи дете. Това, което тя изобразява, е едно от чудесата на светеца. По време на робството, турците отнели момче от българско семейство, за да го обучават във войската. След няколко дена, докато страдащите родители оплаквали тъжната си участ, в къщата им влетял конник, а на седлото му седял техния син. Конникът върнал детето и изчезнал яко дим…Не зная дали това се се е случило на празника на светеца, но случката се свързва с него, а за иконата се твърди, че е чудотворна.

>Лондон – краят на любовта

>

Беше преди 15-тина години. Ти беше първият, когото срещнах след десетилетия в удобната, унифицирана, много ограничена и затова малко посредствена компания на соца. Прекарахме заедно 8 дни. Осем дни културно-емоционален шок. Беше толкова красив, блестящ, зашеметяващ, интригуващ, забавен, любезен и мил, приятелски, изненадващ, неизчерпаем, неотразим…Харесваше ми всичко в теб – улиците, по които вървяхме, екзотичните ресторанти, в които се хранехме, метрото, къщите, музеите, парковете, хората, кучетата, магазините, небето, слънцето, тревата, въздуха! “Треска в събота вечер”…любимата ми музика…не не мога, искам да умра, искам да останем заедно завинаги…След това – внезапен и болезнен край. Около мен всичко отново е сиво, скучно и неинтересно. Как ще продължа да живея? Не, това е непоносимо…няма да издържа…Обаче издържам, свиквам, всичко отново е поносимо, познато, всичко е постарому. Връщам се няколко пъти за кратко, колкото да се видим, откривам по нещо ново у теб, което съм пропуснала преди, вдъхвам от мириса ти и заключвам малко неотразимо вълнение за черни дни…
…Отново сме заедно. Чувствам те като нещо отдавна познато. Май не виждам нищо ново. Няма ли да ме изненадаш с нещо? Сватбата на Уилям и Кети…Тур за 25 паунда по стъпките на тяхната любов, сувенири с усмихнатите им лица. Не, не, малко са ми кичозни и сумата на тура надхвърля интереса ми. Извинявай…може би някой друг път. Храната в този индийски ресторант ми се струва отвратителна – как така толкова ми хареса първия път? Нямам идея. И наистина не разбирам защо може да ми сервират яденето на масата в английския пъб, но трябва да ставам всеки път и да ходя лично до бара, ако искам да пия бира. Добре де, такава е традицията и толкоз. Просто малко ме дразниш. И ако можеше да не чакам 40 минути за тоя печен/”облечен” картоф. Да ти кажа малко си занемарил чистотата…И метрото е пълна отврат – ама какви са тия тълпи? Ще ме премажат! На Оксфорд стрийт май вече е трудно да се пазарува – две трети от времето минава в блъсканица и опашки за пробната. Малко ми идва в повече. Иначе дрехите ти пак са хубави. Ама и тия жени около теб – наистина не разбирам как може да носиш ботуши на босо?! Нищо де, това си е тяхна работа. Лестър скуеър, уличните ти музиканти (толкова ги харесвах!) – млад мъж свири на нещо, около него момиче се прави, че танцува – супер нескопосано, чак смешно. Чорапогащникът й е смъкнат, публиката се подсмихва, но все пак я окуражава. Става ми мъчно за нея… Ще ходим на мюзикъл? Супер! “Царят лъв” – сценографията и костюмите са гениални! Хей, все пак те харесвам…Театърът е пълен до козирката. Никога не съм виждала толкова пълен театър…Момчето пред мен пие бира – не ти ли се струва малко просташко?…Краят на представлението, публиката ликува, след което освирква артиста, който играе отрицателната роля…Честно да ти кажа, понякога ми изглеждаш леко елементарен.
…Какво ми става ли? Нищо. Какво може да стане след 15 години – просто краят на любовта.