>Усмивка

>
Едно оранжево цвете
още грее в тъмното…
Декември е.

>Коледни песни

>Карам си колата с 30 километра в час, вечерно Софийско задръстване, студ, тъмнина и дупки.Обаче на мен ми е гот – колата ми е нова, вътре ми е топло, имам си и музика, от която се разнасят жизнеутвърждаващи американски коледни песни – от ония дето те карат да се чувстваш като герой на романтична комедия и да си мислиш, че всеки момент нещата ще ти се подредят, ама много добре!
Зациклям точно преди моста на Графа, гледам нефокусирано и си кютя в тъмнината…По едно време малко по-надолу, точно върху тротоара до сфетофара виждам, че нещо се търкаля в тъмното, докато не разбирам, че двама души се бият на кълбо, много класически. Хората наоколо са се отдръпнали леко да не им пречат, шофьорите от колите гледаме сеир, играта загрубява…Едно младо момче, май ученик се осмелява да се опита да ги разтърве, още един човек плахо ги приближава…По едно време единият, който бие здраво, става, отупва се от прахта, качва се на шофьорското място на една кола точно до тротоара и потегля. Чак сега разбирам, че е бил спрял специално за да набие някого. И тук започва екшънът…
Набитият човек леко се е опрял на една кола и едва си поема дъх – опърпан е, но не много, не много млад, не много стар. В един момент се окопитва и хуква срещу колите – с ритници, удари, псувни и каквото му падне. За всеки случай опитва на всяка кола дали може да й отвори вратата. Напада и коли в движение с риск за живота. Сеирджиите от колите сега сме в кофти ситуация – няма къде да избягаме, понеже сме в задръстване. И той кара наред – който е по-близо до сфетофара – той е на тепиха. Колите започват да се движат с кратки резки движения, за да го избегнат, някои дават през просото на червено, само и само да се отърват от атаката. Или е пиян, или е луд – обаче е много напорист. Не се отказва, ама хич. Всеки момент някой ще го сгази. Наоколо ни полицай – ни дявол. Идва и моят ред, приближавам към сфетофара, борецът срещу колите се запътва към мен, проверявам дали съм заключена – заключена съм, отнасям един ритник по лявата врата, ламарината издрънчава, сърцето ми се свива (колата е служебна, но ми е мила), след това рязко дръпвам напред, за да освободя място на следващия в редицата. Все пак запазвам самообладание и не минавам на червено. В огледалото виждам, че хората на тротоаора го придърпват и започват да го укротяват. След завоя го изгубвам от поглед. Започвам да си мисля за застрахователи и за размера на бедствието. После ми става кофти за човека и си казвам, че вякакви грижи със застрахователи са по-малки от неговите…Продължавам да си карам в тъмното, вече с 40 км в час, пак ми е добре, само коледните песни са ми малко фалшиви…

>Кризата като аквапарк

>
Сутринта мернах едно заглавие по първите страници, че по Димитровден излизаме от кризата. И ми хрумна, че голямо влизане и излизане падна около тая криза. Първо щеше да ни подмине, после щяхме да влизаме ама по-късно, след това си влязохме вътре отвсякъде и почнаха едни нескончаеми прогнози относно излизането. Следващия месец или на следващия завой – като в усукана ролба на аквапарк. Вътре е малко страшно и малко тъмно, и ти е доста мокро на Д-то и доста ти се завива свят… Единственото, което те крепи е, че все някога ще излезеш – няма начин, освен ако не стане някой инцидент (не дай си Боже!). Въпросът е обаче къде се оказваш при излизането – няма къде другаде освен мно-о-о-о-го надолу. И как се приземяваш. Дори да е безболезнено, обикновено се нагълтваш с доста вода…

>Мисия Преход

>Току-що дочетох книгата на Алек Попов “Мисия Лондон” и горещо я препоръчвам на всички, които още не са я чели (има я в книжарниците на моловете). Провокира ме това, че вече правят филм и театрална постановка по нея и съвсем без да искам я подбрах много тематично, имайки предвид наближаващата дата 10 ноември. В книгата има всичко, което имахме и имаме последните двайсет години – простотии, майтап, негодувание, смях, разочарование, гняв, надежда…Противно на клишетата “А вие какво правехте на 10 ноември 1989 г.?”, си спомних, че всъщност това, което най-много ме ужасяваше тогава, бяха прогнозите кога ще се оправим. След 10 години ми звучеше отчайващо, но някак поносимо. След 15 г. ми се струваше доста по-кофти и избягвах да мисля по въпроса. Но имаше и прогнози, че трябва да минат едно 20 години…Тях най-много ги мразех и изобщо отказвах да ги възприема. Обаче те си минаха и…ясно ви е какво е положението. Някои хора през това време казваха: “А бе да ама не ми се живее в чужбина.” Част от тях вече съжаляват, че са мислели така. Без всъщност да знаят дали щяха да бъдат по-щастливи някъде другаде. И аз не знам дали щеше да бъде по-добре ако родителите ми бяха емигрирали във Франция например или се бях омъжила за източногерманец? Кой знае! Чета коментарите в мрежата и повечето са малко или много политизирани. А всъщност не е ли по-важно какво е станало с нас самите през това време? 20 години е период, след който мисля, че е по-смислено да направиш равносметка на собствения си живот, отколкото на тъпия преход. Независимо дали си в Калифорния или в Каспичан, доста по-важно е дали до себе си имаш някой, който те обича, дали работиш работа, която харесваш и дали имаш приятели, на които да помрънкаш от време на време. Нашият преход не е най-страшният преход. Има един по-сериозен и той е оня неизбежния (като данъците). И въобще стига сме броили. Майната му на прехода! Гледайте си живота.

>Защо губим приятелите?

>Не знам какво става с времето, но приятелите като че ли стават все по-малко, каза ми веднъж една от близките ми приятелки (все още, слава Богу). Знаех много добре какво има предвид…
Говоря за случаите, когато приятелите с годините се стопяват без видима причина. Причина като например взети/дадени и съответно невърнати пари назаем (много), или взето/отнето (и невърнато)гадже например и въобще сериозни неща като юмрук в ченето или ритник в задника, ако ме разбирате правилно. В един момент се случва просто така, неусетно и без повод, поне на пръв поглед.
Човек обаче има нужда от обяснение. Мисля си, че с годините се превръщаме в нещо много чупливо заради всички ужсани неща, които могат да ни се случат в живота и от които, за съжаление, не можем да избягаме. Това са онези неща, за които, ако знаехме в мига преди да поемем първата глътка въздух и ако някой ни беше предупредил “виж какво, заяповядай на белия свят, но ще трябва да ти се случи това,това и това…”, сигурно бихме се върнали обратно в удобното тъмно. Та след всички тях или по време на тях човек се превръща в нещо като тънък и фин порцелан, от най-финия, онзи, който е само за гости. Тогава дори най-безобидна “маслинка” по носа може да напука безвъзвратно цялата му повърхност. Ето защо се налага да бъдем много внимателни. Но никой не може да бъде чак толкова внимателен през цялото време. Пък и приятелите са за всеки ден, не само за гости.