>За няколко предимства на Пампорово пред Банско

>Не бях ходила на Пампорово от доста години (доста, доста… не са 20, но може би са 5-7) и това, което видях, ме изпълни с противоречиви чувства на възхищение и възмущение. За възмущението е ясно – някакви хотели са изпълзяли до опашката на лифтовете (става ми хубаво, че стоят празни…), но това е стара тема и не е акцент на настоящия пост. Акцентът е за пистите и възможностите за каране, понеже скиорите все пак няма да живеят в Пампорово, а ще си джиткат по пистите…Та пистите са станали “жестоки”. Ако едно време имаше Голяма стена, Малка стена, Път и Южни влекчета, сега всичко това е умножено някъде по три – в смисъл на брой писти и километри за каране едновременно. Основното ядро нови трасета е от Снежанка в посока Стойките. Натам вече има три нови червени писти, една синя и една (или две) черни. До Стойките вече се стига със ски (не писалки) по писта дълга почти 3 километра. В обратната посока има шестседалков лифт с шлем. Но най-хубавото е, че…пистите са почти празни! Въпреки новия пункт на Златоград, тук все още има малко туристи от южната ни съседка и за разлика от Банско наоколо не летят македонски и гръцки “бомби”, които всеки момент могат да се стоварят върху теб. На второ място имаш възможността да се радваш на уникалната природа и на зимната тишина. Това последното е обусловено и от факта, че в Пампорово има по-малко гъзария, в резултат на което не кънти музика под път над път и не се чувстваш в дискотека, а наистина в планината. На трето, но не на последно място, тук има възможност да си купиш половин карта и за първата половина на деня (38 лева, цялата е 50), и ако караш от 8.30 до 12.30 ч , ще се накараш на воля.
…Пускам се по Малката стена или Женската писта, както я наричат някои. Едно време, като бяхме студенти, имаше един лифтаджия, на когото викахме Мистър Мунлайт, понеже ни канеше на нощно каране…Оглеждам се и …невероятно, но факт, той си е там! Някои неща все пак остават същите.

>Как България изпусна златото в биатлона

>

Златната медалистка от Словакия на 7,5 км спринт в биатлона Анастасия Кузмина е искала да се състезава за България, но никой не й е обърнал внимание. Това съобщава чешкият сайт sport.cz, като цитира бившият треньор на единствената ни шампионка на зимна олимпиада Екатерина Дафовска – Боран Хаджиев.

Според Хаджиев миналата година Кузмина е била на лагер в Белмекен и тя, и съпругът й дали ясно да се разбере, че словашката биатлонистка се интересува от възможността да се състезава за България. Хаджиев направил предложението на висшестоящи спортни функционери у нас, чиито имена не споменава, но те отказали на словашкото предложение. Няколко седмици по-късно Кузмина отново се свързала с Хаджиев и подновила предложението си. Последвал нов отказ.

И така до…златния медал за 19:55.6 минути.

От всичко по-горе единственият извод, който се налага, е, че освен талант и воля за развитие на зимните спортове (за което имаме прекрасни условия), у нас липсва и нюх.

>Светът е голям…и даже има хубави филми

>Преди Коледа купих три книги от български автори. Две от тях (“Мисия Лондон”, Алек Попов и “18 % сиво”, Захари Карабашлиев) бях чела и понеже адски много ми харесаха, ги взех за подарък на хора, които предполагам, че също ще ги харесат, тъй като общо взето харесваме едни и същи неща. Третата – “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” (Илия Троянов), взех за себе си, обаче четенето въобще не ми потръгна и я зарязах…
След като се вдигна шум около едноименния филм на Стефан Командарев, вчера най-сетне го гледах и разбрах, че има защо да е стигнал до номинации за Оскар за чуждоезичен филм. Филмът е много приятен и майсторски направен, без преиграване, с мярка във всичко. Единственият му проблем е може би един доста Холивудски край, но какво от това – всички обичаме нещата да свършват добре, нали?
Струва ми се, че този филм е по-добър от другите наши ленти, които нашумяха напоследък – като “Източни пиеси” и “Дзифт” например. “Дзифт” е малко претенциозен и доста “кинаджийски”, въпреки че също си струва гледането. “Източни пиеси” ни показва един ъндърграунд, за който знаем, че съществува, но дали всъщност бихме искали да го видим…
В “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” също има мрачни нюанси (истината за емигрантския живот по времето на соца, двете лица на “белия Запад” и т.н., и т.н.). Като цяло обаче той е една положителна история, подплатена с добри артисти. Дори акцента на българския им говор се вписва в контекста и престава да дразни. Накрая излизаш от салона с малко приповдигнато настроение и чувството, че можеш да теглиш майната на всичко и да си заживееш както ти се харесва…
Никога не е излишно. Гледайте го.