>Козата или чия е заслугата?

>Преди време попаднах донякъде случайно на едно от премиерните представления на “Козата ли коя е Силвия?” от Едуард Олби. Самият той се появи накрая и се поклони на публиката – симпатичен старец, с големи сиви мустаци и леко крива усмивка…Днес чувам, че спрягат за ежегодните театрални награди някои от имената в екипа на постановката на Явор Гърдев в Народния театър.
Когато представлението започна, си казах, че този човек (авторът) яко е закъсал с идеите за сюжет и е отишъл наистина твърде далеч.Въпреки че не съм далеч от мисълта, че в тоя смахнат живот наистина всичко е възможно…В пиесата през цялото време се говори за мъж, който е влюбен в коза и така да се каже е консумирал любовта си. При такова положение, естествено е, че този факт е последван от доста истерия, особено от страна на съпругата (Бойка Великова), която изпочупва доста нещо по сцената, осколките хвърчат дори сред публиката и в един момент човек започва да се пита защо всъщност трябва да търпи всичко това?!
Най-странно от всичко обаче е, че накрая, неусетно, главният герой (мъжът, влюбен в коза) е единственият от всички, който ти става симпатичен, за разлика от останалите персонажи. Смятам, че това е заслуга (освен на автора) предимно на един непознат актьор – Михаил Билалов. Той всъщност не е точно професионален актьор или по-точно учил е за актьор, но не е практикувал дълго време професията си. Въпреки това играе с много мярка и те кара да повярваш, че дето се вика, на всеки може да се случи да се влюби в нещо неподходящо. Струва ми се даже, че козата в известен смисъл си е вид метафора и въпросът в конкретния случай не е за или против содомията, а позволява ли ни се всъщност да бъдем щастливи? За съжаление отговорът е по-скоро не.

>По-добре книгата, отколкото филма

>Бих препоръчала на всеки, без да си кривя душата, да прочете книгата “Мисия Лондон” от Алек Попов. И само с много голямо кривене – да гледа едноименния филм. Многото реклама, разбира се, ще донесе и очакваната посещаемост, и приходи. Удоволствието обаче, което носи прочитът, няма нищо общо с изживяването, ако изобщо може да се нарече така, от екранизираната версия. Оказва се,че струпването на познати муцуни далеч не е гаранция за положителен ефект. Защото ако си свикнал да гледаш някого в скечове, сапунени сериали или просто да го слушаш как пее, със сигурност ще ти стои не на място в ролята на…истински актьор. С две думи първият проблем е подборът на актьорския състав. Търсената комерсиалност си остава комерсиалност и нищо повече (да не забравяме, че режисьорът Димитър Митовски е сред вдъхновителите и създателите на “Биг Брадър” у нас).
На второ (или следващо) място и този български филм, както много други (предимно телевизионни) има онази смайваща способност да те кара да се чувстваш като на пионерско представление, в което млади пионерчета рецитират заучените си думи. Не зная как българското кино успява да постигне това уникално впечатление, но неестествеността и тук доминира с непреодолима енергия, а героите често се държат така, сякаш невидим фантом е опрял пистолет в гърба им, нож в гърлото или каквото и да е не по-малко опасно нещо на не по-малко чувствително място…
Накрая, но не по важност, този филм има еднозначно послание – да накара българите да се почувстват като парцали и междувременно да се посмеят насила за разтуха. Посланието на книгата обаче никак не е толкова еднозначно и толкова елементарно. За жалост, след този филм, едва ли читателите на книгата ще се умножат. По-скоро това ще е нейната лебедова песен. Добрата новина е, че тя вече е претърпяла много издания и много преводи на чужди езици. Не вярвам филмът да получи същата слава.