>Унисексът – общински подход

>
Бих искала да започна този пост с твърдението, че услугите в администрацията стават все по-добри (не се майтапя). Може би първо, защото успях само за час и нещо да мина процедурите за лични документи и второ, защото последните пъти, когато ми се е налагало да се сблъсквам с администрацията, е било по-малко страшно отколкото съм очаквала. Даже и в общинската администрация! Но кармичният български проблем с обществените тоалетни, продължава да трови доброто административно обслужване и да поставя гражданите в ситуации, в които те да се питат: “Мъж ли съм, жена ли съм…”
Та отивам в община “Витоша” – тази нейна част, която се занимава със земи, местни данъци и такси и т.н., и ми се налага да се отбия от канцелариите. На тоалетната има табела, която означава, че е и за жени, и за мъже – направено е с картинки за по-ясно. Вътре попадаш в обща част, от която става ясно, че по времето на социализЪма, откогато е тази сграда, е имало отделна тоалетна за другарки и отделна за другари. Сега има една, но която пише “Служебна” (тя разбира се е заключена), и една за всички останали. Запътвам се към втората, защото не работя в община “Витоша” (една доста богата община впрочем) и…попадам на писоар и съответно на мъж в деликатна ситуация. Напускам стремглаво и изливам недоволството си върху първата срещната служителка. “Ама влизайте – казва тя подкрепящо – там няма никой!”. “Как да няма – нали току що го видях!”, опонирам аз без да уточнявам какво точно съм видяла. “Ами няма друга тоалетна, на долните етажи е още по-лошо – няма никаква”, опитва се да ме успокои тя. Решавам, че сигурно са направили тоалетните на канцеларии, подтискам гласа на природата и си свършвам административната работа. На тръгване, по закона на всемирната гадост, в асансьора – аз и той. 13 етажа…Стоим, мълчим, правим се, че няма нищо – културни хора демек. Само дето още не сме свикнали да пишкаме заедно. Но и това ще стане, и това ще стане…

>Нови особености на българския PR

>Човек винаги може да научи нещо ново и мисля, че много скоро ще направим забележителен принос към световния PR. Предлагам на Максим Бехар, като изнася лекции в чужбина, да включи тази родна екзотика в презентациите си (ако вече не го е направил). А тази особеност е, че в България сериозни и мастити фирми, финансови институции и даже чуждестранни инвеститори (макар и от източното полукълбо)инвестират в PR къде? – в жълтата преса! Ама в най-жълтата – тази, дето избива на жълто-кафеникаво много често…
Първият път, когато разбрах за съществуването на такава практика, реших, че се дължи на личностни особености на най-високо ниво. Вторият път обаче си помислих, че тая работа няма да е съвсем случайна. Жълтият PR се изразява в следното – пишеш си сам светски дописки, в които си главен герой и си ги пускаш срещу заплащане. Или правиш една редовна месечна вноска в някой много-много жълт всекидневник (или жълта група), не за да пишат за теб, а по-скоро за да не пишат. С две думи това, което преди 10 години го правеха само фолк певиците и техните продуценти, сега го правят много сериозни икономически субекти.
Тая работа ме навежда на два извода. Първо, че жълто-кафявото в тая страна (или жълто-зеленото според хранителния режим) вече толкова е дръпнало напред, че почти не е останал някой, който да не го взима насериозно. И второ, че сериозната преса май много го е закъсала – добре че все още има чуждестранни инвеститори (най-вече от западното полукълбо), които все пак държат на нормалния PR. Ама те май намаляват…