>Познаваме се

>Марин Сореску

Познаваме се,
срещнахме се един ден
на земята –
аз вървях от едната и страна,
а ти – от другата.
Ти беше и тъй, и иначе,
о беше като всички жени,
виж, че ти запомних лицето.

Аз се разчувствах
и ти казах нещо с ръка на сърцето,
но нямаше как да ме чуеш.
Защото между нас непрекъснато сновяха коли
и вода и най-вече планини,
и цялото земно кълбо.

Ти ме гледаше във очите,
но какво ще се види там?
В моето полукълбо
току-що се беше здрачило,
беше настъпила нощ.
Протегна ръка: докосна облак.
Аз прегърнах през рамо един лист.

>Кара ли ви се електромобил?

>

Имам познати, които днес щяха да се разхождат на Витоша, но се отказаха, защото над България тъкмо днес щели да преминат радиоактивни частици от Фукушима. Мисля си, че по-скоро би трябвало да организираме всенародно веселие на открито, че сме толкова далеч и нищо не може да ни се случи. Поне този път…Хората обаче се страхуват. Страхуват се и от сянката на радиоактивната заплаха. А иначе не знам дали вчера същите хора са си изгасили осветлението за един час вечерта в Деня на Земята. Аз лично не го направих. Не можах да се лиша от две удоволствия като тези да догледам една романтична комедия и да почета една кримка…Много елементарно от моя страна наистина.
А докато се страхуваме от радиацията от Фокушима не е лошо да помислим дали е от първостепенна важност да имаме електрически автомобили (може би за да ходим с тях до пазара) и дали не беше налудничаво безотговорно, когато някои от нас през зимата си оставяха климатиците в офисите пуснати в събота и неделя, за да не се изстуди твърде много помещението. И за още десетки случаи, в които сме разглезени да ползваме ток, а бихме могли да го спестим.
Според едно широко разпространено мнение изборът между това да развиваш ядрена енергетика и да не го правиш е като това да избереш дали да останеш “на дървото при маймуните” или да слезнеш от там и да отидеш при богатите и преуспелите. Да, все още най-развитата страна в света, САЩ е окичена с АЕЦ като коледна елха. И не само тя. Въпросът обаче напоследък започва да стои така: при маймуните или при мутантите?
Сигурна съм, че когато погледне заплахата в очите, всеки би избрал компанията на маймуните. Но тогава е късно.

>Де е България

>

“…Там, де днес е зла неволя/де народа й мъченик/дето плачат и се молят/се на същия език…”

Няма да се изненадам, ако повечето българи изберат този куплет от известното стихотворение на Иван Вазов, за да обрисуват ситуацията в страната в момента. За това, че “плачат” съм сигурна. Виж за молитвите – не чак толкова…Че даже и за езика вече имам някои съмнения. Понеже първият коментар под песента по текста на Вазов в youtube гласи:

“bulgaria e nomer edno no mamicata im na tia vuv parlamenta”.

Хм-м-м. Не знам дали Вазов щеше да го разбере.
Напоследък отново се заговори за образа на България пред света и за спецификите на нейния имидж. В “Капитал” се появи разработка на тема “За какво ни е България?” (Вазов и това нямаше да го разбере, горкият!). Проведе се и конференция на тема национален бранд (бранд = търговска марка, обаче национална търговска марка звучи кофти), на която участваха много министри.
Всичко това ми напомни за резултатите от едно изследване на образа на България, което “Витоша рисърч” направи през 2004 г, подобно, но не същото като това на АИИ Дейта Процесинг. Докато новото изследване е правено изцяло върху статии от медии, то това на “Витоша рисърч” беше направено с живи хора. А ако трябва да вярваме на теориите за комуникацията, истинското формиране на общественото мнение става много по-малко чрез медиите и много повече чрез общуването между хората и мнението на лидерите сред самите тях – разбирай на леля Пена от втори вход. (Ами то май си е вярно, иначе ако гледаме само медиите одобрението към правителството трябваше да е доста по-високо…).
Та от това проучване тогава стана ясно, че хората харесват най-много природата, манджата и хората на България (Европейците харесват и българската култура). Това, което никак не харесваха пък бяха инфраструктурата и мръсотията. (Съвсем логично, то и ние това не харесваме.) Българите пък ги харесвали, защото са гостоприемни, общителни и с чувство за хумор. Като цяло обаче най-честите квалификации за България през 2004-а бяха “балканска”, “посттоталитарна” и “източноевропейска страна”. Хубаво е да се проучи какво мислят днес. Няма да се изненадам ако е “най-бедната европейска”, “корумпирана” и …може да има и нещо ново. Интересен факт в статията, базирана на изследването на Дейта Процесинг, е, че събитието с най-положителен нетен ефект върху имиджа на България било откриването мощите на Св. Йоан Кръстител (добре че са го оценили поне навън, понеже тук отнесе доста медиен сарказъм и прочие негативен скептицизъм). Т.е., мисля си, че като не можем да си оправим пътищата, да преборим корупцията и да изчистим мръсотията, да си пазим поне хубавите неща. А те са природата (доколкото е останала), културните паметници и, разбира се, чувството за хумор. Помага. Освен това, за да оправим каквото и да е, все пак трябва да запазим у себе си и нещо от чувствата на тоя наивен човек дядо Вазов –

“…Дето ази и да трая — за теб мисля и горя,/в теб родих се и желая/в теб свободен да умра.”

>Любители на лавини

>Вече втора седмица подред наблюдавам как под една прекрасно образувана лавина, дремеща вляво от лифта на писта “Лале 2” на Витоша, непрекъснато има мераклии, които се пускат около нея и в подножието й! Независимо че тя е явна като за нагледен учебен материал (или точно затова) и че над нея са поставени около 50 кола с триъгълен знак “Внимание лавина!”, желаещите да й се “порадват” отблизо изобщо не секват. И ако миналата събота и неделя все още не беше толкова топло, то този уикенд нещата стояха другояче. Страхувам се, че ако не се вземат мерки, наистина може да има жертви. От лифта не може да се види със сигурност, но повечето смелчаци като че ли са от мъжки пол, около и над тийнейджърска възраст – комбинация, в която, както знаем, връзката с главния мозък е силно нарушена.
Има само два начина да се предотвратят инциденти – или да се поставят мрежи, или да има патрули. Другото би означавало да се стои със скръстени ръце докато се случи най-лошото.