>Нищо повече

>Франтишек Халас (1901-1949)

Все си казвам Животът това е
само нападение на съдбата.
Малко повече жар
огорчение, хленч
и нищо друго.

Все си казвам Мечтата това е
само едно литнало въгленче.
Малко повече глад,
нетърпение, разочарованост –
нито капка повече.

Все си казвам Любовта това е
само утешителният кислород на мрака.
Малко повече срам,
злочестие, самота
и нищо друго.

Все си казвам Смъртта това е
само една стара стъкларка.
В повече няколко грама надежда,
последна прошка
и нищо друго.

Все си казвам Поезията тя е
само шепа орлови пера.
В повече само коричка щастие
възторг, смирение
и нищо друго.

>За какво мечтаят майките?

>В една от последните реклами на Банка ДСК майка отива да протестира срещу твърде изгодните жилищни кредити, които финансовата институция дава и заради които синът й вече няма да живее с нея. Демек той смята да си вземе едно кредитче и ще си купи едно самостоятелно жилище, което самостоятелно ще си изплаща. А когато същата майка на място разбира колко изгодни са всъщност жилищните кредити, тя почти припада в офиса…Смятам тази реклама: 1. За подвеждаща. 2. За дискриминационна спрямо жените. 3. За напълно несъответстваща на реалното състояние на нещата и затова крайно несполучлива.
Най-напред, като сложим на първо място здравето и личното щастие, няма нищо повече, което една майка да иска за сина си, освен това да може да се справя сам с живота, да има хубава и добре платена работа, която да му позволява да си плаща сметките и да си издържа семейството. Второ, като изключим здравето му и личното щастие, няма нищо повече, за което една майка да се притеснява освен от факта, че трябва да бъде още дълго време достатъчно успешна, достатъчно силна и достатъчно отдадена, за да продължи да го подпомага финансово, дори когато той вече има образование, семейство и работа, с доxодите от която обаче все още не може да се издържа. Защото и най-големите компании в България предлагат на младите хора заплати, с които в най-добрия случай те могат да си плащат дневните и храната, но не и самостоятелно жилище. За по-малките компании изобщо да не говорим.
Ето защо една такава реклама трябва да изглежда по следния начин. Майката влиза в банка ДСК и след като е прочела рекламата за жилищния кредит, който банката смята да отпусне на сина й, тя се хвърля на врата на служителя и започва да го прегръща от радост. След това обаче той й обяснява подробностите по заема като месечни вноски, оскъпяване и години на изплащане. Тогава тя разбира, че най-вероятно ще трябва да поеме значителна част от бремето и … припада. Така вече нещата си идват на мястото.

>Флашмобът – естествен, непринуден, необвързан…Верно ли?

>

И от най-тъпия филм има някаква полза. След като бях силно “разтърсена” от знаковите филми на София филм фест 2011, не отидох на кино около 3-4 месеца, за да се възстановя психически. Първата прожекция, на която попаднах (“По приятелски”) бе достатъчно разтърсваща в обратната посока, но поне научих какво е “флашмоб“. С две думи това е необичайно представление на публично място (най-често под формата на танци или пеене, но може да е и нещо тотално нелогично), организирано тайно, изпълнено спонтанно и с изненадващ ефект върху случайните наблюдатели, което завършва също толкова внезапно, както и започва. Много често се прави на гари и в молове, където има струпване на хора. Защото флашмобът има нужда от публика. Времетраенето му е 3-4 минути. Във флашмоба има и щипка абсурд. От една страна той трябва да не е обвързан по никакъв начин с политика, икономика, корпорации, религия. Т.е. той е по-скоро забавление и по-малко протест. В същото време някои наблюдатели го дават като пример за т.нар. “културно заглушаване”, което пък си е тъкмо протест срещу все повече PR-ско-рекламно-медийно-комуникацинно манипулирания ни живот.
Като цяло обаче флашмобът прилича на неподправено забавление и хората, които попаднат на него, искрено му се радват. И тъкмо понеже е толкова готин, няма как вече да не са го налазили PR-ите и рекламистите. Затова вече и в тази категория разполагаме с оригинали и ментета. В клипа по-долу ще забележите, че се появява надписът “реклама” и че всъщност това е един “специален рекламен момент” на еди кой си моблен оператор. Значи, не е истински флашмоб.

Опитите в България също бележат лека тенденция към изкривяване. Най-хубавият флашмоб, получен досега, е танцът на бул. “Витоша” в столицата. Хасковлии също са се представили подобаващо, но понеже техният пърформанс е направен по конкретен повод – Деня на Европа, това вече го прави по-малко непринуден, отколкото би следвало.
Има и неуспешни опити. Като това пръскане с водни пистолети пред Народния театър или този бой с възглавници…Просто не им се е получило с непринудеността. Вижда се, че и публиката е вяла. Липсва ентусиазъм. Всъщност, флашмобът се прави с репетиции и, поне според мен, често пъти го подготвят професионалисти. Имаме и откровени залитания в грешна посока.

Като този еко протест, който е обявен за флашмоб, но няма нищо общо с него, а си е обикновен еко протест и по никакъв начин не е забавен.
А все пак и въпреки всичко, флашмобът е забавление. Струя свеж полъх в спеченото ежедневие. Тръпка. Понякога се получава, понякога – не.

>Източно-европейци заселват Южна Италия

>

„Не знаех, че имало бели и черни българи…”, подхвърля ми жител на малко планинско градче в Калабрия, гледайки сравнително светлата ми окраска. Иде ми да прихна, но с много усилия се въздържам. Очевидно е, че човекът досега се е срещал само с мургави сънародници. По време на обиколката по живописните стръмни и тесни средновековни улички с къщи и църкви на по няколкостотин години, ми показват група хора, които били българи. Хм…ако това са българи, аз съм Орнела Мути, казвам си наум. В най-добрия случай са роми или етнически турци, но даже циганския/турския им не ми е познат. Както и да е – не съм дошла да търся сънародници, а да гледам красотите на Южна Италия. Но човек без да иска се сблъсква и с реалността извън туристическите атракции.
Като по-бедната част от страната, Южна Италия постепенно се обезлюдява. Младите заминават на Север или през Океана. Във всяка втора къща основните средства за семеен контакт са…телефонът и снимките. Да отидеш в Америка тук е нещо като да се преместиш от провинцията в София. Основният поминък в Южна Италия е земеделието, а на италианците много много не им се работи на полето. Правенето на бизнес е опасно мероприятие, държавните служби са малко и с връзки. А, има доста работа за криминални репортери, но за нея може би няма достатъчно търсене…Тогава? Плантациите с древни маслинови дървета изглеждат безкрайни, допълват ги многобройните парници с ягоди и зеленчуци. Всичко изглежда прекрасно поддържано и навява впечатление за пасторална идилия. Значи все пак някой се поти по тия полета. Кой ли? Българи, румънци и мароканци.
Идват предимно млади семейства с деца, а вместо да ги напъдят италианците им се радват, защото вършат черната работа и оживяват запустяващите им селца и градчета. Те не се интересуват много-много кой е легален и кой не, с удоволствие учат децата им на италиански в училище, канят ги в къщите си и ги гощават със сладолед. Доброто отношение на местните към пришълците е плод и на собствен опит от горчивия емигрантски живот. Освен че не са предубедени нито към „черните” българи, италианците са и много доволни от тях. Никой не краде, плащат си наема и си вършат добре работата – такова е всеобщото мнение. Работата е два вида – чистене на къщи, от което жените си докарват 400-500 евро месечно и работа на полето, която се плаща по около 25 евро на ден. Наемите също са достъпни.

Обезлюдените южно италиански къщи се предлагат по 100-200 евро на месец, само и само някой да ги обитава. Така в едно семейство, в което работят и мъжът, и жената, влизат по 1200-1300 евро на месец. Не че живеят като крезове, но пък имат препитание. Е, може и да не им остава време за плаж, но повечето успяват да изпратят пари и на близките си.

Като стана въпрос за плажове, плажовете на Калабрия са огромни и безкрайни, простират се на десетки километри. От едната й страна е Йонийско, а от другата Тиранско море. Съсредоточавам се върху брега на Тиранско, за да открия, че ми прилича на плажа на къмпинг Градина в мащаб 1:5 в полза на Италианското крайбрежие, нула застрояване и почти нула концесионери пак в полза на конкуренцията. Въобще – Градина от младите й години…Разбира се, не всичко е идеално. Ако се отдалечите малко повече от местата с чадъри, ще видите, че тая гигантска ивица не се радва на редовно почистване. Иначе цената на чадър и два шезлонга е 10 евро – точно колкото и на Несебър, ако не и по-малко. Стават и инциденти. Както се радвам на красивото Божие царство, гледам, че брега доближават двама карабинери и двама чиновници с бидончета в ръка. Започват да взимат проби от водата. Надигам се и виждам, че кристално синьото допреди малко море е придобило цвета на зелена крастава жаба. Никой не ти казва нищо, но след кратко и бързо проучване става ясно, че се е пукнала канализацията на близкото градче. Сега вече знаем откъде идва зеленото, а плажът е провален. Това обаче се случва само веднъж и не пречи на имиджа на романтичните южно италиански курорти, разположени в посока Сицилия към пръстите на Ботуша. Един от тях е Пицо – артистично място, любимо на свободните интелектуалци.

По-известният на международната сцена курорт е Тропеа, който пък е любим на …мафиотите. Спокойно! Няма как да ги видите на живо или поне не можете да ги разпознаете. Освен върху майтапчийските сувенири по магазините.

Разбира се, ако настоявате, можете да забележите и по-ясни знаци. Например криминалната хроника на близкия голям град или портрета от стената на най-близкия мол – той е на вече покойния му собственик, който отказал да си плаща. Но да не си разваляме настроението. Хората обичат Италия заради приятните хора, вкусната кухня и красотите й – природни, културни и исторически. Иначе всички си имаме проблеми. Понякога даже ми се струва, че нашите и италианските са все по-сходни…

Черешката на тортата на Калабрийско-Сицилианското крайбрежие е архипелагът Еолия. Мястото на бога на ветровете Еол, на Херкулес, на циклопите и изобщо на всичко от гръцката митология, за което се сетите. Еолия се състои от три големи и четири малки острова. Еднодневната екскурзия с корабче спира на три от тях: Вулкано, Липари и Стромболи.

Атракцията на Вулкано са калните бани със сяра.

Липари е прочут със своите огромни скални късове обсидиан и с лазурно сините си пейзажи.

Стромболи пък е жив вулкан, който си пуши на воля в знак на своята неувяхваща жизненост. Единственият проблем на Изола Еолие е, че на никой от островите с изключение на Салина, няма източник на вода. Затова ценната течност се кара с танкери. Тази липса не пречи на почти всички от тях да има постоянни селища от 250 до 10 000 души. Може и да не им е лесно с водата, но поне гледката си струва.

>Рекламата може и да е лъжа, но лъжата никога не е реклама

>

Бях се отказала да пиша за това и да отмина с презрение една измама с реклама, която ми се случи. След като обаче същите хора ми предлагат отново сътрудничество, сякаш нищо не се е случило, няма как да се въздържа. Защото като излъжеш веднъж клиента си, трябва все пак да ти е ясно, че не можеш да разчиташ повече на него. Гьонсуратлъкът не помага.
Преди няколко месеца ни предложиха реклама в тематично приложение на вестник “Стандарт”, което има връзка с бизнеса на фирмата, в която работя. Цените – много прилични, пълен тираж на книжката към вестника, че даже и PR материал можеш да си напишеш в същия обем, в който пускаш рекламата. Речено-сторено. Пишем, плащаме и чакаме. Идва денят Х. Купувам в. “Стандарт” – няма приложение. Звъня в редакцията: “Сигурно е станала някаква грешка, приложението излезе. Попаднали сте на изключение”, отговарят ми уверено оттам. Купуваме втори вестник в София от центъра – пак няма приложение. “Ами не е възможно”, казват ми от рекламния отдел, “ето при нас в централата го докараха, ще ви го изпратим.” Хубаво, ама приложението трябваше да е в пълния тираж, а не само в централата на вестника…Започваме да звъним по страната и да поръчваме на колегите си да купят вестник “Стандарт”. Първи град – няма приложение. Втори град – няма приложение. Трети, четвърти, пети, шести, седми…Като стигаме до десетия регион без да се докопаме до заветното приложение, решавам да спрем инвестицията в тиража на вестника и да видим кой откъде е. Междувременно ги “бомбардирам” с информация за всички региони, в които не сме могли да си купим вестник с приложение.
Не след дълго получаваме оферта да ни пуснат същата реклама до края на седмицата, цветна, в който искаме брой на вестника, на което място искаме. Естествено веднага искам броя със седмичната телевизионна реклама. Както и предполагам обаче, точно там не може. Вече нямало място (да, бе!). Избирам си друг брой, избирам си мястото, рекламата излиза и ми казват просто за сведение колко струва в действителност, за да видя какъв голям жест са ни направили. Да, обаче има една малка подробност. И тя е, че ние никога не бихме рекламирали във вестника просто така, защото нямаме интерес от такава реклама. Искахме да рекламираме целево в едно тематично приложение, което наистина се появи (виж снимката), но тиражът му остана дълбоко пазена тайна.