>Красотата на клишетата

>

Ако забравим за малко, че е модерно да бъдем сноби и се вгледаме в простотата на клишетата, може би ще си признаем, че клишето притежава съвършена красота. Замислих се за това, когато за рождения си ден получих едно от онези пожелания със слайдове, музика и грижливо подредени думи – толкова ми стана готино, че чак си го пусках няколко пъти…Тайно. Малко след това дойде рожденият ден на приятел, при това кръгла годишнина. Зарових се в клишетата – какъв избор само! – и избрах нещо, което ми се стори подходящо….Резултатът беше, че ми се обади да ми благодари за пожеланията. Виж ти! Откъде толкова радост в клишетата?
Започвам да си мисля, че клишето е толкова привлекателно, защото е просто и искрено. То изразява в чист вид най-съкровените ни желания и предпочитания, преди към тях да добавим модата, предразсъдъците, стремежът да се харесаме, да бъдем оригинални, да ни забележат. Клишето е неподправено. И затова е истинско.
Помислете си за няколко прости клишета от живота. Двама тийнейджъри, които се целуват в парка, младо семейство с две деца, които вдигат врява…”Мона Лиза” – едно от най-въздействащите клишета, които съм виждала през живота си. Изглежда някои неща стават клишета, просто защото твърде много хора ги харесват. Толкова много, че в един момент стават банални. Но все така съвършени.
Вижте снимката към този пост. Прилича на абстрактна картина, но е съвкупност от стотици банални клишета от рода на “И+М=Л”. Това е стената на безистена към балкона на Ромео и Жулиета във Верона. Хиляди хора са оставяли върху нея свидетелства за любовта си години наред. Така постепенно от наслагването на клишетата се е родило изкуство. Също като в живота, който е низ от клишета. Ако имаме късмет. Хубаво е да си в клишето. Всичко извън него е непълноценно.