>Политическите кампании и Смешното

>Отначало това изглеждаше като шега. После се оказа, че е истина. Предизборната кампания на управляващата партия се подгрява от комерсиални тв шоу програми като “Комиците”, “Пълна лудница” и “Господари на ефира”. За да си поиграем с думите, които понякога са безкомпромисни, можем да кажем, че това всъщност е много подходящо. Защото често пъти политиците са “комици”, положението в държавата е “пълна лудница”, но те (политиците) продължават да бъдат “господари на ефира” (много добре ми се получи). Със закачките обаче дотук. Защото каква е целта на Смешното? Целта на Смешното е да осмива, да подлага на съмнение, да казва забранените истини по различен начин, да критикува и, разбира се, да забавлява. А каква е целта на политическите кампании и на политиката? Целта им е да убедят хората, че има една по-малка група хора, които знаят как да решат проблемите на по-голяма група хора и с това да направят живота им по-добър. А не просто да ги забавляват. Защото хората могат да се забавляват и сами, и обикновено го правят и без политиците. Суровият извод е, че политиците, които правят това, са много елементарни. Но това е най-малкото, което може да се каже. Самите политици, с комичната гарнитура на кампаниите си, все едно казват на хората: “Не можем да ви предложим нищо съществено, не знаем как да решим проблемите ви, затова нека поне да ви позабавляваме, за да бъдете все пак доволни от нас.” Няма съществена разлика между политиците, които плащат за гласовете на гласоподавателите и тези, които им подхвърлят зрелища. И в двата случая те са еднакво безсилни и просто няма какво друго да предложат. Логичният извод е, че тези, които обикновено предлагат зрелища, най-вероятно са склонни да предлагат и хляб (пари) поради липса на политически потенциал и истински добри идеи как да си вършат работата. Освен всичко останало, Смешното много бързо може да стане неудобно. Както се случва и сега. Чудя се как “Комиците” или Жоро Бекъма ще развеселят хората от Катуница? Може би ще им разкажат някой виц за цигани…
Всъщност шоумените не са виновни. Те винаги са се предлагали за пари. Въпреки че добрите актьори би трябвало да са част от интелектулния елит на нацията. Но да кажем, че в случая става въпрос за техните продуценти, а не за самите тях. Нали ги харесваме, за разлика от политиците. Работата е там, че от нелепостта на такава ситуация би трябвало да светне крушката на някой, който все пак отговаря за тези политически кампании, и той (тя) да не позволят да се случи това, което вече се случва. Но не би. На никой не му е светнало.
Иначе шоумените и шоупрограмите явно се радват на голяма държавна любов. Иначе защо милиони от оперативна програма “Конкурентоспособност”, която по принцип е предназначена да даде едно рамо на българската икономика (горката!) ще отидат за оборудване и подкрепа на най-популярните тв шоу програми? Отговор има и ние го знаем. Но, за да останем верни на Смешното, нека предположим, че освен като държава на алкохолния туризм, предстои да се утвърдим и като държава на шоу програмите.

>"Сирано дьо Бержерак"? По-скоро не.

>

Сценографията на Чавдар Гюзелев в постановката “Сирано дьо Бержерак” в Народния май е единственото нещо, което наистина си струва и което доставя истинско удоволствие на зрителите. Ексцентричността на режисьора Теди Москов започва да става почти неразбираема. Сигурно затова самият той се опитва да я обясни в програмата на постановката. Оттам разбираме, че постановчикът смята режисьорите за “наемни убийци” по отношение на авторските текстове (напълно правдоподобно) и тъй като понякога изкривяването на текстовете е просто нечовешко, то може да доведе дотам, че да ти се прииска да видиш самия оригинал…Това обяснява и пълното разностилие на постановката, която започва с крайна форма на осъвременяване, гротескно-просташко-безмислено (и недостатъчно смешно), и завършва с класическия текст на пиесата и класическото му изпълнение. В резултат и двата подхода са еднакво скучни. Все пак тук-там човек се засмива, понеже от време на време Теди Москов все още е забавен. Добрите новини обаче свършват дотук. Защото гласовете на съвременните актьори и дикцията им не са достатъчно добри и през повече време зрителите не чуват почти нищо от това, което се рецитира на бързи обороти. Цяло чудо е, че от публиката не се носи викът:”Не се чува!”. Но някой рано или късно ще го направи. Струва ми се, че освен скритите микрофони нищо друго не може да спаси тази ситуация в Народния (при това не само за тази постановка).
Положението с актьорският състав също не е розово. От Владимир Карамазов (Кристиян дьо Новилет), който е един стахотен драматичен актьор в театъра, Теди Москов е направил клоун – роля, която безкрайно не му отива. От човек като Деян Донков (артист много по-подходящ за киното, с излъчване на отрицателен герой) режисьорът се опитва да прави романтичния и поетичен Сирано дьо Бержерак – мисия безмислено невъзможна.
Тъй като началото е голямо изпитание, някои зрители си тръгват доста бързо от тази постановка. Все пак ако така и така човек си е купил билет, струва си да остане докрая, понеже ще стане свидетел на промяна в замисъла. Но ако очаква да изпита истинско вълнение от срещата си с изкуството, по-скоро ще остане разочарован.

>Сериозните медии и Берлускони

>Последната изцепка на италианския премиер надхвърли всички граници, ако въобще има какво да се прехвърля в неговия случай. Хамалският му език по адрес на един от най-влиятелните европейски политици – германския канцлер Ангела Меркел, е поредният срам, който италианците трябва да преглътнат. Но няма да е само това, като се имат предвид дълговите проблеми на страната и очакваната помощ от страна на ЕС. За това обаче те да му мислят. Както се казва – такъв са си го избрали.
Решавам да си направя един експеримент. Как световните медии реагират на изцепката и как реагират българските? Защото дори самото отразяване на простотиите на Берлускони е вид обида към Меркел, а и към жените изобщо. Прави ми впечатление, че в интернет изданията им новината или въобще липсва, или акцентът са новите разкрития за над 30 жени, повечето от които проститутки, които са били наемани да участват в оргиите му. И нито дума за Меркел. При това никъде новината не е водеща. Откривам единствено в английския “Телеграф”, в 17-ия абзац на дописката споменаване, че Берлускони си е позволил да отправи обидни намеци по отношение теглото на германския канцлер – нещо, което не би трябвало да си позволява по отношение на която и да е жена, допълва авторът.
Нямам търпение да си купя днешните вестници и да видя какво се случва у нас. Предишния ден вече съм се уверила, че една уж сериозна медия като “Медиапул” не спестява цинизмите на Силвио, а ужким най-сериозната ни телевизия БНТ излъчва репортаж, в който акцентира върху изглед отдзад на Ангела Меркел, не спестява това за килограмите и обобщава думите на Берлускони с големи букви върху екрана: “Тя не става за секс!” При това БНТ в момента се ръководи от жена.
Да видим какво се случва с печатните ни издания и националните всекидневници (не жълти). “Стандарт” прави отправка от първа страница (“Берлускони пита за секса на Меркел”), а в дописката вътре думите май са още по-вулгарни и от това, което е казал Берлускони…”Монитор” не акцентира от първа страница, но акцентът на дописката са тъкмо обидите към Меркел. Вътре не е спестен цветистият цитат. Но не навсякъде е толкова зле. В “24 часа” и “Сега” няма нито дума. “Труд” е избрал подхода на големите европейски вестници – има статия, но тя е за новите разкрития срещу Берлускони. Е, горе долу нещата са фифти-фифти с малък превес на простотията. Значи все пак има надежда.

>Когато правим нещо просто така…

>

Съдбата, Провидението, Промисълът или каквото и да е там са удивително последователни, когато нещо няма да го бъде. Със сигурност всеки е забелязал колко лесно се получават някои работи и колко тегаво се влачат други. Независимо дали става дума за професията ви, за връзката ви, за децата ви или просто за поредната ви идея. Казват, че когато вложиш в нещо цялата си душа, страст, енергия и прочие, и му се отдадеш истински, то винаги става. Не съм сигурна. Ето един пример.
От приказната къщичка на вече покойния майстор-дърворезбар Рачо Ангелов на входа до гората в кв. “Изгрев”, днес са останали няколко тона строителни отпадъци. Празното място почти ме вцепенява, не съм обърнала внимание, свикнала съм като дете тук да виждам нещо приятно и изведнъж…боклуци! Преди доста години, когато тази къщичка се строеше, а майсторът беше още жив, хората минаваха край нея и питаха с любопитство: “Какво е това?”, “Кой го прави?”, “Защо го прави?”. Отговорите обикновено гласяха – “Замък.”, “Майстор-дърворезбар.”, “Ей така, за себе си, за удоволствие.” Никой не влизаше в тази къщичка и въображението се развихряше на тема какво ли има вътре? Въпреки загадъчноста му обаче винаги ме е съпътствало чувството, че това място е пусто, самотно и чудато, и красотата му не може да компенсира липсата на живот.
Когато след години наследниците му пуснаха посетители вътре, се оказа, че това разрешение не можа да предизвика достатъчно интерес. Очевидно отвътре не беше толкова интересно, колкото отвън. Не го спаси и обявяването му за паметник на културата. При това много хора, включително и наследниците на майстора, са положили доста усилия, за да оцелее. Последният опит – замъкът да бъде преместен в крайморското имение на новобогаташ, също се провалил, защото имуществото му било запорирано. Сега красивата дърборезба гние в някакво мазе или склад, далеч от хорските погледи, превърнала се в една тъжна алегория.
Какво остава от приказните замъци, които градим? Нищо. Отиват си заедно с нас.

>Едно местенце за Корбюзие в музея на соцарта (спомени от една изложба)

>

На днешната стогодишнина има достатъчно разсъждения на тема Тато. Затова ми хрумва един нестандартен пост за соца, вдъхновен и от скорошната информация, че София ще се обогати с нов музей – този път на соцарта. Това не е чак толкова зле – на много от нас още ни е прясно, но защо да не вземем някой и друг лев на чужденците? Няма лошо.
Та преди има няма пет години, докато се чудех как да утрепя един неделен следобед по време на служебна командировка в един хубав, но скучен град, къде-къде и се шмугнах в първата изпречила ми се изложба. Тя беше посветена на някакъв известен архитект, който никога не бях чувала поради липси в общата култура, но реших, че ще ми е интересно заради вродена слабост към всякакви интересни сгради. Гледам, гледам и в съзнанието ми нахлуват необясними асоциации. Макетите,снимки и скици на сгради, които виждам, по някакъв странен начин ми изглеждат много познати. Времето на създаването им обаче няма връзка с моето съществуване, нито със световно известни архитектурни паметници, които да съм срещала. Скучни прави линии, правоъгълни сгради и плоски покриви, бетон…Ама как така? Та това е началото на миналия век! Внезапно осъзнавам, че сградите на Корбюзие ми приличат на вилите на ЦК на БКП от последната четвърт на 20 век, а силуетите им са ми толкова близки…И как не! Всъщност те ме обкръжават през цялото ми съзнателно съществуване.
После прочитам, че известният швейцарски архитект-модернист е бил силно развълнуван от Великата социалистическа революция и даже след 1917 посещава СССР, където също го посрещат любезно. Днес някои го наричат “бащата на панела” и на масовото строителство. Тогава се чудех как е възможно човек, който е израснал сред красивата архитектура на Западна Европа да сътвори тези кютуци, които декорираха ежедневието ни вовеки? Днес си мисля, че силата на гения е в способността му да яхва тенденциите на бъдещето – добри или лоши.
Тъй или иначе едно местенце за Корбюзие в Софийския музей на соцарта ще бъде повече от подходящо. Ако пък са се свършили местата за експонатите, предлагам по-лесно решение. Да сложим по една табелка на близките сгради – “експонат на социалистическата архитектура, въдхновен от капитализЪма”.