Крайстчърч

“Вие за Крайстчърч ли сте?”, пита ме младо момиче в края на осемчасов полет от Банкок до Сидни. Тя е типичен представител на бялата раса и по-точно на онази част, която идва от европейския остров, на който всичко му е на обратно. В първия момент не разбирам какво ме пита, защото не съм чувала името на този град. Разбирам след по-подробно обяснение. Оказва се, че последната спирка на самолета след Сидни е Крайстчърч в Нова Зеландия, а момичето се притеснява да не би да пътува само в самолета още 4 часа…След като разбира, че слизам в Сидни (най-после!), започва да разпитва другите пътници наоколо. Искрено я съжалявам. Не мога да си представя, че бих издържала още 4 часа полет…

“Крайстчърч” ми звучи като “края на света”. Като нещо, което в миналото наричахме със “Занзибар”, преди да знаем, че островът е тузарско място за почивка. Представям си го почти като Марс, като толкова далечна и непозната дестинация, сякаш не може да е част от Земята или поне не в моите представи по онова време.

Малко по-късно ще науча от македонски имигранти в Австралия, изкарали някоя и друга година в Нова Зеландия, че мястото е хубаво, обаче “няма сирене и чушки” или поне не в количеството и на цената, която е свикнала да си позволява нашата балканска душица. Толкоз. После впечатленията от Австралия ме завладяват и забравям за Крайстчърч, за това (по моите усещания) забравено от Бога място и само последвалите там страшни земетресения след години ме подсещат за онова момиче, което пита пътниците в самолета: “Вие за Крайстчърч ли сте?”…

И така до деня на Терора. Клането в Крайстчърч е като мрачен проблясък. Всичко е еднакво близко, навсякъде всичко е едно и също и нищо не е достатъчно далече, когато става дума за Злото. Злото, което е в главите на хората и хората, които са навсякъде. И в най-далечните места по Земята. А понякога – съвсем близо до теб. Няма как да избягаш, дори и на Марс.