>Коледни песни

>Карам си колата с 30 километра в час, вечерно Софийско задръстване, студ, тъмнина и дупки.Обаче на мен ми е гот – колата ми е нова, вътре ми е топло, имам си и музика, от която се разнасят жизнеутвърждаващи американски коледни песни – от ония дето те карат да се чувстваш като герой на романтична комедия и да си мислиш, че всеки момент нещата ще ти се подредят, ама много добре!
Зациклям точно преди моста на Графа, гледам нефокусирано и си кютя в тъмнината…По едно време малко по-надолу, точно върху тротоара до сфетофара виждам, че нещо се търкаля в тъмното, докато не разбирам, че двама души се бият на кълбо, много класически. Хората наоколо са се отдръпнали леко да не им пречат, шофьорите от колите гледаме сеир, играта загрубява…Едно младо момче, май ученик се осмелява да се опита да ги разтърве, още един човек плахо ги приближава…По едно време единият, който бие здраво, става, отупва се от прахта, качва се на шофьорското място на една кола точно до тротоара и потегля. Чак сега разбирам, че е бил спрял специално за да набие някого. И тук започва екшънът…
Набитият човек леко се е опрял на една кола и едва си поема дъх – опърпан е, но не много, не много млад, не много стар. В един момент се окопитва и хуква срещу колите – с ритници, удари, псувни и каквото му падне. За всеки случай опитва на всяка кола дали може да й отвори вратата. Напада и коли в движение с риск за живота. Сеирджиите от колите сега сме в кофти ситуация – няма къде да избягаме, понеже сме в задръстване. И той кара наред – който е по-близо до сфетофара – той е на тепиха. Колите започват да се движат с кратки резки движения, за да го избегнат, някои дават през просото на червено, само и само да се отърват от атаката. Или е пиян, или е луд – обаче е много напорист. Не се отказва, ама хич. Всеки момент някой ще го сгази. Наоколо ни полицай – ни дявол. Идва и моят ред, приближавам към сфетофара, борецът срещу колите се запътва към мен, проверявам дали съм заключена – заключена съм, отнасям един ритник по лявата врата, ламарината издрънчава, сърцето ми се свива (колата е служебна, но ми е мила), след това рязко дръпвам напред, за да освободя място на следващия в редицата. Все пак запазвам самообладание и не минавам на червено. В огледалото виждам, че хората на тротоаора го придърпват и започват да го укротяват. След завоя го изгубвам от поглед. Започвам да си мисля за застрахователи и за размера на бедствието. После ми става кофти за човека и си казвам, че вякакви грижи със застрахователи са по-малки от неговите…Продължавам да си карам в тъмното, вече с 40 км в час, пак ми е добре, само коледните песни са ми малко фалшиви…

Публикувано в Коледа, лични, Рождество Христово, София. Постоянна връзка.

Коментарите са затворени.