>Източно-европейци заселват Южна Италия

>

„Не знаех, че имало бели и черни българи…”, подхвърля ми жител на малко планинско градче в Калабрия, гледайки сравнително светлата ми окраска. Иде ми да прихна, но с много усилия се въздържам. Очевидно е, че човекът досега се е срещал само с мургави сънародници. По време на обиколката по живописните стръмни и тесни средновековни улички с къщи и църкви на по няколкостотин години, ми показват група хора, които били българи. Хм…ако това са българи, аз съм Орнела Мути, казвам си наум. В най-добрия случай са роми или етнически турци, но даже циганския/турския им не ми е познат. Както и да е – не съм дошла да търся сънародници, а да гледам красотите на Южна Италия. Но човек без да иска се сблъсква и с реалността извън туристическите атракции.
Като по-бедната част от страната, Южна Италия постепенно се обезлюдява. Младите заминават на Север или през Океана. Във всяка втора къща основните средства за семеен контакт са…телефонът и снимките. Да отидеш в Америка тук е нещо като да се преместиш от провинцията в София. Основният поминък в Южна Италия е земеделието, а на италианците много много не им се работи на полето. Правенето на бизнес е опасно мероприятие, държавните служби са малко и с връзки. А, има доста работа за криминални репортери, но за нея може би няма достатъчно търсене…Тогава? Плантациите с древни маслинови дървета изглеждат безкрайни, допълват ги многобройните парници с ягоди и зеленчуци. Всичко изглежда прекрасно поддържано и навява впечатление за пасторална идилия. Значи все пак някой се поти по тия полета. Кой ли? Българи, румънци и мароканци.
Идват предимно млади семейства с деца, а вместо да ги напъдят италианците им се радват, защото вършат черната работа и оживяват запустяващите им селца и градчета. Те не се интересуват много-много кой е легален и кой не, с удоволствие учат децата им на италиански в училище, канят ги в къщите си и ги гощават със сладолед. Доброто отношение на местните към пришълците е плод и на собствен опит от горчивия емигрантски живот. Освен че не са предубедени нито към „черните” българи, италианците са и много доволни от тях. Никой не краде, плащат си наема и си вършат добре работата – такова е всеобщото мнение. Работата е два вида – чистене на къщи, от което жените си докарват 400-500 евро месечно и работа на полето, която се плаща по около 25 евро на ден. Наемите също са достъпни.

Обезлюдените южно италиански къщи се предлагат по 100-200 евро на месец, само и само някой да ги обитава. Така в едно семейство, в което работят и мъжът, и жената, влизат по 1200-1300 евро на месец. Не че живеят като крезове, но пък имат препитание. Е, може и да не им остава време за плаж, но повечето успяват да изпратят пари и на близките си.

Като стана въпрос за плажове, плажовете на Калабрия са огромни и безкрайни, простират се на десетки километри. От едната й страна е Йонийско, а от другата Тиранско море. Съсредоточавам се върху брега на Тиранско, за да открия, че ми прилича на плажа на къмпинг Градина в мащаб 1:5 в полза на Италианското крайбрежие, нула застрояване и почти нула концесионери пак в полза на конкуренцията. Въобще – Градина от младите й години…Разбира се, не всичко е идеално. Ако се отдалечите малко повече от местата с чадъри, ще видите, че тая гигантска ивица не се радва на редовно почистване. Иначе цената на чадър и два шезлонга е 10 евро – точно колкото и на Несебър, ако не и по-малко. Стават и инциденти. Както се радвам на красивото Божие царство, гледам, че брега доближават двама карабинери и двама чиновници с бидончета в ръка. Започват да взимат проби от водата. Надигам се и виждам, че кристално синьото допреди малко море е придобило цвета на зелена крастава жаба. Никой не ти казва нищо, но след кратко и бързо проучване става ясно, че се е пукнала канализацията на близкото градче. Сега вече знаем откъде идва зеленото, а плажът е провален. Това обаче се случва само веднъж и не пречи на имиджа на романтичните южно италиански курорти, разположени в посока Сицилия към пръстите на Ботуша. Един от тях е Пицо – артистично място, любимо на свободните интелектуалци.

По-известният на международната сцена курорт е Тропеа, който пък е любим на …мафиотите. Спокойно! Няма как да ги видите на живо или поне не можете да ги разпознаете. Освен върху майтапчийските сувенири по магазините.

Разбира се, ако настоявате, можете да забележите и по-ясни знаци. Например криминалната хроника на близкия голям град или портрета от стената на най-близкия мол – той е на вече покойния му собственик, който отказал да си плаща. Но да не си разваляме настроението. Хората обичат Италия заради приятните хора, вкусната кухня и красотите й – природни, културни и исторически. Иначе всички си имаме проблеми. Понякога даже ми се струва, че нашите и италианските са все по-сходни…

Черешката на тортата на Калабрийско-Сицилианското крайбрежие е архипелагът Еолия. Мястото на бога на ветровете Еол, на Херкулес, на циклопите и изобщо на всичко от гръцката митология, за което се сетите. Еолия се състои от три големи и четири малки острова. Еднодневната екскурзия с корабче спира на три от тях: Вулкано, Липари и Стромболи.

Атракцията на Вулкано са калните бани със сяра.

Липари е прочут със своите огромни скални късове обсидиан и с лазурно сините си пейзажи.

Стромболи пък е жив вулкан, който си пуши на воля в знак на своята неувяхваща жизненост. Единственият проблем на Изола Еолие е, че на никой от островите с изключение на Салина, няма източник на вода. Затова ценната течност се кара с танкери. Тази липса не пречи на почти всички от тях да има постоянни селища от 250 до 10 000 души. Може и да не им е лесно с водата, но поне гледката си струва.