>Когато правим нещо просто така…

>

Съдбата, Провидението, Промисълът или каквото и да е там са удивително последователни, когато нещо няма да го бъде. Със сигурност всеки е забелязал колко лесно се получават някои работи и колко тегаво се влачат други. Независимо дали става дума за професията ви, за връзката ви, за децата ви или просто за поредната ви идея. Казват, че когато вложиш в нещо цялата си душа, страст, енергия и прочие, и му се отдадеш истински, то винаги става. Не съм сигурна. Ето един пример.
От приказната къщичка на вече покойния майстор-дърворезбар Рачо Ангелов на входа до гората в кв. „Изгрев“, днес са останали няколко тона строителни отпадъци. Празното място почти ме вцепенява, не съм обърнала внимание, свикнала съм като дете тук да виждам нещо приятно и изведнъж…боклуци! Преди доста години, когато тази къщичка се строеше, а майсторът беше още жив, хората минаваха край нея и питаха с любопитство: „Какво е това?“, „Кой го прави?“, „Защо го прави?“. Отговорите обикновено гласяха – „Замък.“, „Майстор-дърворезбар.“, „Ей така, за себе си, за удоволствие.“ Никой не влизаше в тази къщичка и въображението се развихряше на тема какво ли има вътре? Въпреки загадъчноста му обаче винаги ме е съпътствало чувството, че това място е пусто, самотно и чудато, и красотата му не може да компенсира липсата на живот.
Когато след години наследниците му пуснаха посетители вътре, се оказа, че това разрешение не можа да предизвика достатъчно интерес. Очевидно отвътре не беше толкова интересно, колкото отвън. Не го спаси и обявяването му за паметник на културата. При това много хора, включително и наследниците на майстора, са положили доста усилия, за да оцелее. Последният опит – замъкът да бъде преместен в крайморското имение на новобогаташ, също се провалил, защото имуществото му било запорирано. Сега красивата дърборезба гние в някакво мазе или склад, далеч от хорските погледи, превърнала се в една тъжна алегория.
Какво остава от приказните замъци, които градим? Нищо. Отиват си заедно с нас.