Морето и земята

20140920_0708164.jpgВървя по плажа, рано сутрин е. Последен септемврийски дълъг уикенд…Водата е откровено чиста и топла, по-топла от въздуха. Слънцето е точно толкова приятно, колкото е необходимо. Няма навалица, няма хора, няма шум – пълен релакс. Едно бързо сравнение с ежедневието и благодарно си даваш сметка, че се радваш на лукс на мах – пет звезди от природата, безплатно. Почти. На цената на бензина и символични суми на отчаяни от края на сезона ваучери. Малко мизерни, също като пейзажа на запад – презастроен, грозен, с нула природа, бизмислено опустошен. Обаче човек може да гледа пред себе си и на изток – към морето. Да чувства зашеметяващата свежест на въздуха, да си пълни очите със златисто-сребърните отблясъци на водата и да чувства как всичко това накуп му измива привкуса на загуба и го кара да се чувства печеливш и абсолютно щастлив към дадения момент.
„Аз ти гарантирам, че…“, чувам реплика между двама мъже, с които се разминавам на плажа. Неволно започвам да спрягам:
Аз ти гарантирам…
Ти ми гарантираш…
Той ми гарантира…
Ние ви гарантираме…
Вие ни гарантирате…
Те ни гарантират…
С абсолютно неподходяща асоциация затормозеният ми мозък ми напомня, че идват избори.
Поглеждам на изток – топло, ароматно, солено, приятелско – моето море, такова, каквото го помня от детството си и винаги съм обичала.
Поглеждам на запад – пусто, обезлюдено, изоставено, унищожено – не е моята земя…