>Как аборигените станаха импресионисти

>

„И да внимаваша с аборигените!”, шегува се мой познат преди да замина за Австралия. В средностатистическото съзнание една от отличителните марки на този континент си е неговото коренно население. Необходимо е обаче наистина много голямо внимание, за да видите такъв хомо сапиенс. Те са станали редки като птицечовката или тасманийския дявол. Вярно, че съм била за малко и само в един, макар и голям щат (Нов Южен Уелс), но с голяма мъка успявам да открия абориген точно веднъж, колкото да се снимам с него. Говори се, че са им дали някаква област някъде в Северозападна Австралия, където да си пребивават на спокойствие. Също така се говори, че обикновено живеят в мизерия и се пропиват. Горе долу като индианците в резерватите на САЩ. Ей такива работи…Обаче само се говори, няма жив свидетел така да се каже. Изобщо това белите англосаксонски протестанти много ги бива да говорят за демокрацията. Иначе я практикуват малко по-различно.
Можете да видите аборигените и на друго място, макар и косвено. В националната галерия на Сидни или в магазините за сувенири (при това тежкарските). Там имената им висят до големи абстрактни картини или снимките им са закачени върху ръчно изрисувани сувенири. С две думи единствената професионална реализация на аборигените, която видях, е, че са станали артисти. Част от тях свирят на огромни местни инструменти – диджириду, и забавляват туристите на точно определени места. Други…творят. Впрочем картините им са наистина чудесни, рисувани в топлите цветове на земята, която са обитавали от векове и често в един особен поантилистичен стил, подобен на импресионизма. Десените стоят страхотно и върху чанти, шалове и други такива. Докато съм в Австралия, в столицата Камбера идва изложба на импресионисти и пост-импресионисти от Музея Д’Орсе в Париж. Навалицата е страшна, прииждат отвсякъде, за да видят нещо, което си мислят, че никога не са имали. А всъщност грешат. Поантилизмът на аборигените е много по-древен от този на френските импресионисти. Само че пред техните картини няма такива тълпи.

Със 110 км/ч

Сигурно няма да ви изненадам, като ви кажа, че в тая страна има страхотни пътища и… страхотни разстояния. Последното се комплицира допълнително от факта, че максимално разрешената скорост е 110 км/ч, при това не през цялото време. Електронни пътни знаци означават допустимата скорост в момента, в който минавате през даден участък, според времето и според натовареността на пътя. Всичко това прави минаването на разстоянията бавно. Нищо че има магирстрала, която опасва целия континент (Federal Highway) и една, която го прекосява напряко. Всякакъв вид балкански и други бабаити на пътя биват озаптявани много лесно по отношение на скоростта. Освен солените глоби, които ако не платиш ти изпращат съдия изпълнител, много бързо можеш да загубиш и шофьорската си книжка. А в тая страна без кола си като без крака.
Обиколната магистрала е любим маршрут на австралийските пенсионери, някои от които след като престанат да работят, тръгват да обиколят континента на четири колела. Отнема им около година. Магистралата, която пресича страната на пряко обаче не е за предпочитане. Защото и бензиностанциите са нарядко. Една австралийска двойка решила да прекоси континента и по пътя свършила горивото. Решили да се разделят. Мъжът тръгнал в едната посока, а жената – в другата, за да търсят бензиностанция. Така и не стигнали доникъде. След време ги открили умрели по пътя.
По пътищата на континента обикновено няма билбордове. Можете да видите обаче огромен транспарант с надпис: Депресия? Ти не си сам! Обади се на телефон… „Страшното тук е, че много лесно можеш да останеш сам”, ми казва съседът-македонец. Защо ми се струва, че това не важи само за Австралия…

Тревата е зелена, небето е синьо

Когато отиде толкова далеч, човек обикновено очаква да види напълно различна природа – нещо като лилаво небе и оранжева трева например. А всъщност точно тогава си дава сметка, че Земята е една обща екосистема, която изобщо не е толкова различна в отделните си точки. Има много пейзажи, които ако поставим един до друг с място от България, няма да откриете и десет разлики, въпреки че ние сме в умерения, а Нов Южен Уелс – в субтропичния климатичен пояс. „Ами да, тревата навсякъде е зелена, а небето и морето са сини”, ми казва местна австралийка. Така е. Ключът обаче, както обикновено, е в детайлите. А различното е в животните, които обитават това място от планетата. Така както всичко изглежда еднакво, изведнъж с изненада установяваш, че птиците, които хвърчат наоколо, всъщност са папагали. В морето никой не плува, а само се плацика по вълните, защото през последната година само в Сидни трима души са загубили крайниците си от акули. Върху лимона, който гледаш в двора си, постоянно пребивава силно отровен цветен паяк. Ти обаче изобщо не го интересуваш и той никога на изоставя задачата си да тъче Кръста на Сент Андрю, което е и истинското му име. В сувенирните магазини ще намерите шеговити макети на пътни знаци, на които усмихнат крокодил казва – I love tourists! Много скоро обаче разбирате, че австралийското чувство за хумор е малко странно. Защото и туристите – жертви на крокодили, особено в тропичния пояс, изобщо не са рядкост. Казват, че те са си виновни, защото не спазвали указанията. Както знаем обаче човек трябва по-настойчиво да бъде предпазван от собствената му глупост и все ми се струва, че след като непрекъснато има жертви, някой нещо не прави както трябва. Иначе, докато си вървиш по плажа, виждаш малки същества, които приличат на отрязани пипала от медуза, имат тънък син кант и едно дъ-ъ-ълго като конец нещо. Това са „блу ботъл” и ако те парнат няма да умреш, но много ще те боли. За тях обаче пише в аквариума, откъдето разбираш, че в такъв случай трябва спешно да отстраниш остатъците от „конеца” и да измиеш мястото или с вряла, или си ледена вода. Не че обикновено са ти под ръка на плажа…И въпреки всичко, като цяло, хората в тази страна живеят в съгласие и хармония с екзотичните си животни. Значи може.
Утре четете: Сидни – гигантската Венеция или Тихоокеанския Стокхолм