>Този път "Кремиковци" наистина ще фалира

>

Този път “Кремиковци” наистина ще фалира. Дето се вика не остана. Правителството имаше един добър шанс да продаде комбината през лятото на най-големия световен производител на стомана, но реши да го пропусне. С любезната подкрепа на синдикатите и на фона на българо-съветската /по-точно българо-украинската/ дружба. Сега вече няма накъде. Понеже всички крупни производители от глобален мащаб са го закъсали тоже. И защото положението на комбината е толкова тегаво, че всеки гледа да му свърши мандата преди комбинатът “Кремиковци” да е фалирал окончателно. Този път обаче няма накъде. Мандатът ще свърши съвсем скоро, а парите са свършили отдавна.
Сега въпросът е по колко ще дават жилищната площ на квадратен метър? Като мине кризата.

>Евронервизия

>

Евровизия е най-ужасното нещо, което съм гледала/слушала някога. По една случайност, заради Елица и Стоян, гледах някакви страшни неща миналата година. Не се сещам за нищо по-некадърно, фалшиво и уродливо в сферата на музикалното шоу, с което да съм си губила времето. Даже чалгата ми е някак си по-мила…Поне има еднороден стил.
В този смисъл няма никакъв смисъл да се спори, че нещо е накадърно и не трябва да участва във фестивала. Напротив! Ако нещо е ужасно противно и некадърно, то задължително трябва да участва в Евровизия, защото такива са 99 % от изпълненията в този фестивал – в основата си един “успешен” европейски проект, който отгоре на всичко се е оказал “устойчив”.
Така че няма смисъл да се хабите. Колкото по-некадърно, толкова по-добре.
Добре че Елица и Стоян не спечелиха.
Понеже те все пак са талантливи.

>Батко без Братко на "Беднякът милионер"

>Един прекрасен филм – “Беднякът милионер” (режисьор Дани Бойл, сценарист Саймън Бофуа, по романа на Викас Сваруп, три награди “Златен глобус” и 10 номинации за Оскар), в събота вечер имаше ВИП зрител в “Синеплекс”. Батко (който даде 100 и не знам си колко милиона лева на Братко, за да строи пътища и с това бръкна в очите на Европейската комисия) беше дошъл да види историята за двамата братя, израснали сираци в гетата на Мумбай и като по чудо останали живи.
Препоръчвам ви този филм първо заради страхотната игра на артиста в главната роля – Dev Patel, второ – заради невероятните кадри, които ще видите от истинската Индия и трето – заради хубавата история.
Сравнителният анализ, който може да се направи между двете двойки братя, споменати в началото, би бил възможен, но отегчително дълъг. Затова ще направя само един щрих. В началото на филма се задава въпросът: Защо Джамал (главният герой във филма) успя да спечели 20 млн. рупии от “Стани богат”? (цитирам по памет) А: Защото е образован и се е подготвил добре . В: Защото са му подсказвали. С: Защото е необразован, но е имал късмет. D. Така е било писано. Отговорът в края на филма е D.
Да видим сега какъв е отговорът на въпроса: “Защо Батко си ходи спокойно на кино, въпреки че е злоупотребил със 100 милиона и кусур лева?” А. Защото българският Закон за обществените поръчки е направен така, че да може да се злоупотребява безнаказано. В. Защото България няма адекватен Закон за конфликт на интереси и всички институции се правят, че не знаят какво е “конфликт на интереси”. C. Защото в България няма воля за борба с корупцията по високите етажи на властта. D. Така е било писано.
Тук грешният отговор е само един. …А! Пропуснах да кажа, че буквалният превод на заглавието е “Помиярът милионер”.

>Влюбени или пияни

>Много е досадно това непрекъснато напомняне, че трябва да избираме дали да празнуваме Свети Валентин или Трифон Зарезан. Наистина не виждам защо това се налага? Да си влюбен и да си пиян са две много сходни състояния, с приблизително сходни усещания. Първо, и в двата случая, се чувсташ щастлив, така че най-важното е налице.
Второ, и двете състояния са кратки. Едното в буквален смисъл, а другото – на фона на относително дългия житейски път, който трябва някак си да преминем, за съжаление, далеч не влюбени /пияни/ през цялото време.
Трето – и от двете може да ти стане много зле, ако не внимаваш. С едното – ако прекалиш, с другото – ако го изгубиш. Даже, в известен смисъл, и двете състояние могат да ти донесат големи вреди. Едното – здравословни. Другото – душевни.
И все пак толкова много хора са влюбени и толкова много хора са пияни въпреки всички опасности. Най-вероятно, защото тези две състояния са по-хубави от всичко останало.

>По повод идеята на СРОКСОС

>По повод идеята на СРОКСОС или Сдружение за развитие и обществен контрол (безумна абревиатура) да прави стратегия за прозрачност на управлението или за гражданско участие или нещо такова, се сещам за една твърде добра практика в това отношение, за която научих през 2003-а в Холандия – една от великите демокрации. Холандските медии в продължение на двадесет (20!) години бяха водили битка и я бяха спечелили, за да извоюват правото на обществото на информираност. В резултат, те бяха постигнали споразумение, сключено чрез подписана харта, в която ясно се описваха правата и задълженията на двете страни – изпълнителната власт и журналистите. Едно от най-големите им постижения беше договореността всяко бъдещо решение на правителството да се обявява в общественото пространство (в случая Интернет) минимум две седмици преди да бъде взето официално и да се вземат предвид всички мнения на граждански и бизнес организации , които биха били изразени в този срок. (Това в момента се прави и в българската администрация, с тази разлика, че съгласуването се извършва само вътре в нея и от време на време със синдикатите. Медиите обаче винаги се информират официално пост фактум.) Една такава договореност е изключително важна, тъй като най-големите глупости в държавното управление винаги се правят от бързане, от самонадеяност и криворазбраното убеждение, че щом си на даден висок пост, значи винаги си прав. После, разбира се, започват проблемите. Холандските журналисти бяха извоювали и друга важна договореност. Всеки министър председател на държавата беше длъжен, всеки петък, да отговаря на всичките им въпроси в собствения им медиен клуб, който те сами издържаха. (Това далеч не е без значение – първо като знак и второ като самочувствие. Защото едно е да висиш на благоволението на администрацията в мазето на Министерския съвет и да чакаш информация, и друго – да ти гостуват на собствена територия.) Нагледен пример беше последният премиер на Нидерландия по онова време – Болкененде. Този човек очевидно не обичаше да говори, но това си беше лично негов проблем. В резултат на постигнатите договорености, всеки петък той се явяваше лично в клуба на медиите и задоволяваше любопитството им. И това, както вече ви казах, не беше въпрос на желание. Много бих искала да видя как българските медии са направили същото. Ако не те – някой друг, защото за тях това става все по-малко вероятно.