>Едно местенце за Корбюзие в музея на соцарта (спомени от една изложба)

>

На днешната стогодишнина има достатъчно разсъждения на тема Тато. Затова ми хрумва един нестандартен пост за соца, вдъхновен и от скорошната информация, че София ще се обогати с нов музей – този път на соцарта. Това не е чак толкова зле – на много от нас още ни е прясно, но защо да не вземем някой и друг лев на чужденците? Няма лошо.
Та преди има няма пет години, докато се чудех как да утрепя един неделен следобед по време на служебна командировка в един хубав, но скучен град, къде-къде и се шмугнах в първата изпречила ми се изложба. Тя беше посветена на някакъв известен архитект, който никога не бях чувала поради липси в общата култура, но реших, че ще ми е интересно заради вродена слабост към всякакви интересни сгради. Гледам, гледам и в съзнанието ми нахлуват необясними асоциации. Макетите,снимки и скици на сгради, които виждам, по някакъв странен начин ми изглеждат много познати. Времето на създаването им обаче няма връзка с моето съществуване, нито със световно известни архитектурни паметници, които да съм срещала. Скучни прави линии, правоъгълни сгради и плоски покриви, бетон…Ама как така? Та това е началото на миналия век! Внезапно осъзнавам, че сградите на Корбюзие ми приличат на вилите на ЦК на БКП от последната четвърт на 20 век, а силуетите им са ми толкова близки…И как не! Всъщност те ме обкръжават през цялото ми съзнателно съществуване.
После прочитам, че известният швейцарски архитект-модернист е бил силно развълнуван от Великата социалистическа революция и даже след 1917 посещава СССР, където също го посрещат любезно. Днес някои го наричат “бащата на панела” и на масовото строителство. Тогава се чудех как е възможно човек, който е израснал сред красивата архитектура на Западна Европа да сътвори тези кютуци, които декорираха ежедневието ни вовеки? Днес си мисля, че силата на гения е в способността му да яхва тенденциите на бъдещето – добри или лоши.
Тъй или иначе едно местенце за Корбюзие в Софийския музей на соцарта ще бъде повече от подходящо. Ако пък са се свършили местата за експонатите, предлагам по-лесно решение. Да сложим по една табелка на близките сгради – “експонат на социалистическата архитектура, въдхновен от капитализЪма”.

>Ходил ли е Джордж Лукас в музей "Леополд"?

>
Това не е Дарк Вейдър, а Нигерийска скулптура с неизвестен автор от края на 19, началото на 20 век. Няма как да обвиним Джордж Лукас в плагиатство, защото когато е правил “Междузвездни войни” музей “Леополд” във Виена не е съществувал…

>Блогът на Тина

>Това е блогът на Тина, който беше създаден днес. Тина е на 15 години и вярвам, че един ден ще се гордеем с нея. Не разбирам от живопис и съм един лаик в това изкуство. Но обичам да гледам картини и имам своите предпочитания. За първи път видях картините на Тина на един пленер в Стария Пловдив и това, което мога да кажа е, че ме грабнаха от пръв поглед – нещо като любовта. Може би има още много какво да учи и може би от гледна точка на един професионалист, нещата й още не са доработени. Това, което мога да кажа обаче е, че рядко ми се случва картини да ми харесат толкова много толкова бързо. Днес имам две нейни платна, които изобразяват старите къщи на Пловдив по един неповторим и оригинален начин. Експресионизъм, свобода, лекота и собствен стил, което е доста необичайно за тази възраст. Тина предпочита да рисува в синньо-зелено и тъмни наситени тонове. Казва, че така вижда света. Тя е дете от многодетно семейство и се чудя как намира спокойствие и пространство да рисува толкова много? Сигурно затова в картините и има такова наситено присъствие…Следващата й изложба ще бъде в малка галерия на ул. “Париж” в София. Ако всичко е наред, изложбата ще бъде там от 10 до 23 август. Посетете я и я подкрепете!

>Спас Русев ни показва изложба на Зенг Бейкън (Джаксън Фанджи)

>
В бедната на културен живот София (особено що се отнася до изложби) в момента има две съперничещи си експозиции. И двете използваха хитри PR трикове за привличане на посетители. Едната – на съвременния китайски художник Зенг Фанджи, пробута изпитан метод. На откриването организаторите домъкнаха световно изестна манекенка в пенсия (Ел Макферсън – Тялото) и моден ас (Томи Хилфигер). Малко преди втората пък – тази на известния български художник Никола Танев, НХГ пусна информацията, че част от 28-те откраднати картини на Танев са намерени в Лондон. Също добър трик – медиите не обичат да пишат за изкуство, но обичат да отразяват престъпления.
Преди да отида на Фанджи един приятел художник ми казва, че китаецът е най-обикновен плагиат, комерсиално настроен “творец” с усет към парите. Това, естествено, още повече ме заинтригува, и аз отивам да го видя, като садистично мъкна с мен същия човек, който вече го е гледал. И действително, двете зали на Галерията за чуждестранно изкуство, в които са наредени няма и 20 картини, можем спокойно да наречем зала “Франсис Бейкън” и зала “Джаксън Полак”. (Това е Фанджи.)
(Това е Полак). Разбира се, през погледа на Зенг Фанджи. Не познавам добре Франсис Бейкън, но един бърз преглед на картините му в интернет ме убеждава, че познатът ми е напълно прав. То и самият художник не крие, че е повлиян от него (също хитър трик да оправдаеш плагиатство). На Полак обаче съм му фенка и като влизам във втората зала, първата ми мисъл е: “Е-е-е, не! Полак е сто пъти по-готин!” Наистина, китаецът е доста хитър – взима двама души от миналия век, които вече са адски известни и нещата им са зверски скъпи, и започва в същия дух…Хм, може и да не съм права. Ама че съм зла…Обаче като се сетя, че изложбата я организира Спас Русев – човекът, който събра на една яхта покойния контрабандист Иван Тодоров Доктора и финансовия министър по онова време Милен Велчев, и ме обхващат едни съмнениня относно информациите, че китаецът е продал картина за 10 млн. долара. Търся, търся в интернет, обаче нещо не мога да я намеря тая картина. Не, не, не казвам, че я няма. Обаче покрай Спас Русев се сещам за една весела комедия с Хю Грант, в която той играеше галерист, при който мафията обичаше да продава картините си…Ау-у, много съм зла! Спирам. Вижте изложбата – ще придобиете представа не само за съврементата китайска живопис, но и за творчеството на двама известни художници от 20 век.

Иначе, аз ви препоръчвам по-горещо изложбата на Никола Танев – обширна, разнообразна и прекрасна. Чак сега разбирам, че човекът е бил в немилост след 9 септември 1944 г. Сигурно това е и причината едва днес да имаме възможност да добием пълна представа за творчеството му. И ако трява да добавя още нещо, за да ви убедя да отидете – не забравяйте, че го крадат. При това в Лондон…

>След като ни стана тъпо, време е да се посмеем

>
Тази инсталация на Давид Черни започва да ми става все по-скъпа. И, въпреки че в началото ме подразни, сега чувствам, че все повече ми харесва. Новината, че все пак мога да я видя на “Шипка” 6, ме развълнува и зарадва, и аз с изненада установих че наистина искам да я видя тая инсталация! Може би това е защото по принцип харесвам модерното изкуство, а може би, когато нещо придобие слава, погледът към него също се променя…Така като я гледам, тя си е напълно естетична и даже си представям как от нея става един чудесен национален сувенир. Бих си сложила и плакат някъде на това арт събитие.(Изобщо не се шегувам.)
Като към всяко голямо произведение на изкуството, към инсталацията може да се подходи по много различни начини. В този пост ще преставя няколко от тях.
Първо, ако ще го удряме на национализъм, то най-напред трябва да яростно да се възмутим от факта, че наричат тази тоалетна турска. Ама моля ви се – това е тоалетната на моето детство! И аз не съм живяла в Турция, а в България. Всъщност, това е тоалетната на българския соц. И понеже от соц-а все още има следи, които трудно се заличават, това все още е тоалетната на много деца в училище, на много болни в болниците и на много хора в провинцията на България. И, както се вижда, от това не се е свършил светът.
Вторият поглед към тази инсталация може да бъде политологически. Какво виждаме на нея? Преобладаващи сини и червени ВиК тръби, които се вливат в отходния канал. И само тук-там, много плахо, 1-2 жълти тръби. Какво показва това? Това символизира революционните промени в български политически ландшафт през последните години, когато между традиционните “сини” и “червени” в политическото пространство се вклиниха либералите и част от тях си останаха вклинени (справка – виж състава на новия български парламент). В този смисъл – да, тоалетната може да се нарече и турска заради окончателното и безвъзвратно вклиняване на турските либерали в българското политическо пространство.
После, но не накрая, тази инсталация може да се използва като атрибут в една кампания против рака на дебелото черво. Както вече стана ясно от многобройните дискусии до момента, тоалетната с дупка е полезна за хигиената и за улесняване отделянето на вредни вещества от човешкия организъм, което пък е от решаващо значение за предотвратяването на едно от най-разпространените ракови заболявания, от които страда съвременният цивилизован човек. В подкрепа на това предложение е и обстоятелството, че от инсталацията става чудесна значка!
И, вече накрая, какво е казал големият скептик Оскар Уайлд?

Едно единствено нещо е по-лошо от това да те одумват – то е да не те одумват.

Така че всички имаме полза – Давид Черни, Славчо Атанасов и…България.