>Тъжно-циничното и смешно-поетичното

>

Фен съм на “18 % сиво” от Захари Карабашлиев. В момента в “Българска армия” се играе пиесата му “Откат”. При полупразна или полупълна зала – зависи от гледната точка.(Може би не е лоша идея да я преместят в камерна зала.) Преди това я бях чела, но ми се видя доста объркана. И понеже пиесите са си за сцена, а не за четене, в театъра нещата стават по-ясни. Модерна сценография и режисура, известни артисти (Георги Новаков, Иван Радоев), порядъчна доза истерия и умерен до силен цинизъм. Които в романа стоят по-добре. Всъщност стилът си е същият, само че в театъра не събира толкова публика и овации, колкото привлече романът…С помощта на приятел стигам до основното послание: всеки иска да го слушат, но никой не чува другия. Мъчително наистина, но доста вярно. Толкова вярно, че почти е трудно за разбиране. Тъжно-цинично.
Няколко преки по надолу по “Раковска” Мариус Куркински пълни залите. Като изтупва от праха повече или по-малко забравени български автори. Николай Хайтов, Ангел Каралийчев, Станислав Стратиев. Прави го виртуозно. С много смях, щипка тъга и много поезия…Продължавам да съм фен за Захари Карабашлиев, но в театъра предпочитам смешно-поетичното.
И май не само аз.